.

Любовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения.

По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят.

Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се съпротивляваме. Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме.

Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията.

От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим.

То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания.

Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява.

Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания.

Когато обичаме, нямаме очаквания – правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина – защото така искат или не искат и в това няма нищо лично.

Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно.

Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е ок. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си.

Ако аз съжалявам за вас, това означава, че не ви уважавам. Означава, че не можете да правите собствен избор.

Когато трябва да правя изборите вместо вас, в тази позиция аз не ви уважавам. Ако не ви уважавам, тогава аз се опитвам да ви контролирам.

През повечето време, когато казваме на децата си как да живеят техния си живот, това е защото не ги уважаваме. Съжаляваме ги и се опитваме да направим за тях това, което те самите трябва да направят за себе си.

Когато не уважавам себе си, аз се съжалявам, струва ми се че не съм достатъчно добър за този живот.

Как да разберете кога не уважавате себе си. Когато казвате: “Горкият аз, не съм достатъчно силен, достатъчно интелигентен, достатъчно красив, не мога да го направя.”

Самосъжалението произтича от липсата на респект.

Любовта е безжалостна. Тя не изпитва съжаление към никой, но е състрадателна. Страхът е изпълнен със съжаление, той изпитва съжаление към всеки.

Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не смятате, че съм достатъчно силен за да се справя. От друга страна любовта респектира.

Обичам те – зная, че можеш да се справиш. Зная, че си достатъчно силен, достатъчно добър и интелигентен, за да направиш свой собствен избор.

Не е необходимо да правя избор вместо теб. Ти можеш да го направиш. Ако паднеш, аз ще ти подам своята ръка, мога да ти помогна да станеш.

Мога да кажа: “Ти можеш, продължавай напред.” Това е състрадание, но то не е същото като да изпитваш съжаление.

Състраданието произтича от уважението и любовта, а чувството на съжаление е резултат от страха и липсата на уважение.

Любовта е напълно отговорна. Страхът избягва отговорността, но това не означава, че няма отговорност.

Като се опитваме да избегнем отговорността, ние правим една от най-големите грешки, защото всяко действие има последствие.

Всичко, което мислим, всичко, което правим, има последствия. Когато правим избор, ние имаме резултат или реакция. Ако не направим избор, пак имаме резултат или реакция.

Ние ще преживеем последствията от нашите действия по един или друг начин.

Ето защо всяко човешко същество е напълно отговорно за своите действия, дори и да не иска да носи тази отговорност.

Другите хора може да се опитват да платят за вашите грешки, но вие така или иначе ще си платите за грешките и тогава като цяло плащате двойно.

Когато другите се опитват да поемат вашата отговорност, това само създава по-голяма драма.

Любовта винаги е мила, страхът не е.

Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление.

Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

Гневът не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, ревността също.

С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи.

Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате себе си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви.

Чувствате се добре със себе си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил.

Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати.

Страхът е егоистичен – това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия.

На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб.

И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам.

Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта.

На пътя на любовта няма ако, няма условия. Обичам те без причина, без никакви оправдания. Обичам те такъв какъвто си и ти давам свободата да бъдеш такъв.

Ако не те обичам такъв, тогава по-добре да бъда с някой друг, който отговаря на моите изисквания. Нямаме право да променяме, когото и да било и никой няма право да променя нас.

Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.

Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани.

В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към себе си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим.

Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг.

Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.”

Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка.

А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем.

Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш.

Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда.

Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.

На пътя на любовта има справедливост.

Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка.

На пътя на страха няма справедливост.

Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка.

Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили.

Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения в ада, защото те са на пътя на страха.

Дон Мигел Руис „Умението да обичаш – Толтекска книга на мъдростта“