.

Има ли тъмна страна в споделянето на емоциите на другите хора. Да!

Дори в някои случаи това може да доведе до жестокост, агресия и стрес.

В един свят на непрестанно  бушуващи културни войни и социални медии, в които едва ли не се проповядва жестокост, изглежда малко странно да се предполага, че емпатията има и отрицателни страни.

И все пак през последните години изследователи установиха, че емпатията може да бъде вредна и за нас, и другите, да доведе до изтощение и апатия и да ни попречи в стремежа ни да помагаме на хора в нужда.

И още нещо, тенденцията за съпричастност у хората може дори да бъде използвана с цел манипулация над масите.

И така, ако не бива да бъдем емпатийни, какви трябва да бъдем тогава?

Някои възприемат емпатията като средство за сближаване с определени хора, докато други  смятат, че съпричастността е по-скоро морална позиция за проявяване на загриженост.

Въпреки концептуалната кривогледство, повечето хора гледат на емпатията като на нещо общо с разбирането на това, което другите хора преживяват и със загрижеността за тях.

Пол Блум, психолог от Йейлския университет, определя емпатията като акт на „стъпване“ в съзнанието на някого, което позволява на даден индивид да изпита и провокира своите собствени чувства.

„Съпричастността изглежда като очевидна сила на доброто. Здравият разум ни казва, че преживяването на болката на някой друг ще ни мотивира да се грижим и да помагаме на този човек “, пише той в списанието „Тенденции в когнитивните науки “.

Това обаче води до някои сложни морални дилеми.

За да илюстрира това, Блум разказва историята на 10-годишно момиче, което страда от тежко заболяване. Лекарите са поставили детето в списъка на чакащите за лечение, което ще облекчи болката й потенциално ще удължи живота й.

За съжаление, това много смело момиче научава, че има седмици или месеци преди лечението евентуално да стартира.

„Представете си какво е това усещане и как ще повлияе на живота на момичето? Какво бихте направили, ако имате възможност да я поставите в началото  на списъка?“

Когато на участници в проучване е представена тази трогателна история, насърчавайки ги да изпитват съпричастност към нея, около три четвърти преместват момичето напред в списъка, за да съкратят срока за чакане на лечението й максимално.

И все пак, както посочва Блум, това означава, че всяко друго дете над нея в списъка ще трябва да чака още по-дълго, като допускаме, че много от тези деца може да имат по-голяма нужда.

Този експеримент е пример за това, което психолозите наричат „идентифицируем ефект на жертвата“. Хората са много по-склонни да отворят сърцата си /и портфейлите си/, когато има видим бенефициент, чиято болка може да бъде облекчена.

Благотворителна организация, която извършва кампания с една история на конкретно страдащо дете, може да спечели повече дарения в сравнение с благотворителна организация, която използва статистически данни, описващи 1000 анонимни деца.

Политици и активисти използват съпричастността и идентифицирането с жертвите с цел да защитят своите политически аргументи.

Тази практика е и в основата на много кампании, разпространени в социалните мрежи, като например демонизирането на имигранти, бежанци, пораждане на омраза и насилие срещу различни култури, раси и хора с различни възгледи.

Линчовете в САЩ например често са били мотивирани от истории за жертви, засегнати от престъпления на чернокожи мъже.

Друг недостатък на емпатията е нейната неспособност за емоционално въздействие.

Философът Сузане Лангер нарича съпричастността „неволно нарушаване на индивидуалната отделеност“. Това важи особено в случаите, когато наблюдаваме как любим човек страда.

Неврологични изследвания върху човешкия мозък показват, че когато сме преки свидетели на нечия болка, мозъчната ни активност в зоните, отговорни за усещането за болка, се притъпява. Това може да е еволюционна адаптация, която ни помага да избегнем влиянието на болката.

Въпреки че споделеното щастие със сигурност е много приятно състояние, споделянето на страданието понякога може да бъде трудно.

В най-лошия случай хората изпитват „съпричастен дистрес“, който може да се превърне в бариера за действие.

Подобен дистрес води до апатия, отдръпване и чувство на безпомощност и дори може да бъде вредно за нашето соматично здраве.

И така, със сигурност да не изпитваме никаква съпричастност би било по-лошо и би ни доближило до социопатите.

Учените не апелират за пълно обезсърчаване на съпричастността. Тя със сигурност е необходима за адекватното полагане на грижи и помощ за другите.

Необходимо би било обаче да започнем да правим по-ясно разграничение между емпатията и нейния очевиден синоним: „състрадание“.

Да бъдем състрадателни не означава, че трябва да споделяме нечии чувства, а по-скоро да разширим добротата си към другите.

Блум използва примера на възрастен, който утешава дете, уплашено от малко, лаещо куче.

Възрастният няма нужда да чувства страха на детето, за да му помогне. „Може да има състрадание към детето, желание да накара страданието му да изчезне, без споделен опит или съпричастен дистрес“, пише той.

Вдъхновени от сканирането на мозъка на будистки монаси, учени откриват, че е възможно да се насърчи по-голямо състрадание у хората, чрез прости методи на обучение в насочване на вниманието към позитивни чувства и мисли за другите, без фокус върху споделеното преживявяне на негативните им емоции.

Сравнявайки това обучение с техники, предназначени да насърчат по-голяма съпричастност се установява, че то намалява последиците от емпатичния дистрес и прави хората по-склонни да бъдат мотивирани да помагат.

източник: bbc.com

Тук можете да си направите Тест – ПСИХОМЕТРИЧЕН ВЪПРОСНИК
ЕМОЦИОНАЛНА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, за да определите нивото на собствената си емоционална интелигентност.