Музиката, както и любовта, е щастлива, свободна - ВАГНЕР

.

Преди да навлезем в интимния свят на композитора и либретиста Вилхелм Рихард Вагнер, нека хвърлим светлина върху образа му на творец и човек посредством заявеното от именити негови съвременници и техни следовници в областта на музиката и литературата.

Ференц Лист през 1876 година:

Геният на Вагнер превъзмогна всичко. Произведението му «Пръстенът на нибелунга» сияе и слепците не могат да попречат на светлината, нито глухите — на музиката.

Ханс фон Бюлов в писмото си до своята балдъза (графиня Шарнас):

Той в творбите си е възвишен, но в постъпките си — низък.

Пьотър Илич Чайковски:

Вагнер е гений, вървящ по хлъзгав път.

Ашил-Клод Дебюси:

Ние сбъркахме като приехме прекрасния залез за разсъмване.

Джузепе Верди:

Колкото и да ни е тъжно, но трябва да се разделим с музиката на Вагнер, ако не желаем да ни погълне зла сила.

Фридрих Ницше в писмо до Вагнер:

Вие не сте човек, а болест.

Томас Ман:

Вагнер е саксонски гном (152 сантиметра на ръст) с феноменален талант и нищожен характер.

Рихард Вагнер за себе си пред Ференц Лист:

Аз не бих могъл да живея на жалката длъжност органист — като вашия любим Бах“. Още: „Аз не мога да пия какво да е… Моята чувствителност е така възбудима и крехка, нежна и мека, че трябва винаги да бъде удовлетворявана.

Неговата чувствителност не само е „крехка, нежна и мека“, но и всепоглъщаща. Такава е още от детските му години, когато петте му сестри го обгрижват толкова любвеобилно, сякаш всяка една от тях го е родила.

Особено най-голямата — кака му Розина. Тя вече е актриса и често го води в театъра, а вкъщи му пее и той й приглася. Малкият Рихард обича да заспива в скута й и винаги съжалява щом се намери в леглото си сам.

И не ще пренебрегва този свой навик до възмъжаването си, когато ще го поемат чужди женски ръце.

Израсъл в дамска компания, той рано ще проумее, че житейските му сполуки също зависят от съществата в рокли. И хич няма да се учудва, че най-вече жените ще харесват музиката му.

Нали според негова сентенция и „музиката е жена“ . (Асоциации със спомен от студентските му години в Лайпциг, където негова „колежка“ изявила готовност на всичко срещу една песен в авторско изпълнение. Той импровизирал току-що хрумнал му мотив и спечелил „облога“. Вече знаел какво е музика, узнава и какво е жена.)

Безобидни са онези негови ранни любовни премеждия с момичета, те са само поглед към истинската сцена на живота. А младият Вагнер приема живота като другото име на театъра.

Нали в семейството му всички са играели и пеели разни роли, артист ще е и Рихард. Ще започне кариерата си като театрален певец в Магдебург, но скоро ще оглави оркестъра на театъра, в който по онова време регулярно в ролите си се отличава актрисата Вилхелмина (Мина) Планер.

Той харесва Мина, но тя го избягва — „възниското напористо момче“ не е по вкуса й. Пък и е по-стара от него. Но това се оказва без особено значение, защото младият диригент една вечер я сгащва зад кулисите и тя сдава упорството си.

На първо време момъкът не трябва да знае, че Мина е загърбила бурно младежко минало, от което отглежда незаконна дъщеричка, представяна за нейната „по-малка сестричка“… И още нещо не трябва да знае — че Мина понякога отскача до търговеца Дитрих, който я глези със скъпи подаръци.

Та може ли една актриса да живее с малката си заплата от провинциален театър пред фалит? Какво като маестро Вагнер се напряга да подобрява репертоара, щом залата не се пълни с публика и касата е празна!

Мина е наясно с обстоятелствата и бяга в Берлин — там възможностите да успее са по-големи; изпаднал в отчаяние, Рихард й пише да се върне при него и да му стане съпруга, иначе щял да се отдаде на пиянство и да загине.

Година по-късно, когато на Мина й дотягат грубите ухажвания на престарели мераклии и студените нощи по чужди квартири, тя се съгласява да пристане на маестро Вагнер с надежда за сит и сигурен семеен живот.

Венчават се през 1836 година в Кьонигсберг и за да е всичко в реда на нещата, в църковния регистър Вагнер си добавя две години, а тя си отнема четири.

Брачните им дни при онзи недоимък (бившият диригент прехранва семейството си с хонорари от критични бележки и есета) не са особено щастливи. Мина все по-често изразява своето разочарование и намира утеха при търговеца. Все още скрито, разбира се. Но няколко месеца подир сватбата с Вагнер тя го напуска.

Рихард похарчва малкото си пари да я издирва и тъй като детективската работа не му се удава, принуден е да се откаже. Отчаянието му е по-мащабно от онова преди брака.

Спасява го ангажиментът му в новия Рижки театър — канят го да стане диригент. От Мина няма вест, не знае и на какъв адрес да й пише, но взема със себе си сестра й — Амалия Планер. Тя не е толкова очарователна, ала е добродушна и отзивчива.

Готов е да се разведе с Мина, но Амалия го разубеждава — жена му щяла да се върне. И един ден Мина пристига в Рига с две рокли, чифт скъсани обувки на краката и разбито сърце. Вагнер я приема с уговорката никога да отварят дума за случилото им се.

В Рига някогашната магдебургска „прима“ е готова да се откаже от артистична кариера и да се отдаде на семейството си. (Само вечер ще отива в театъра да гледа и слуша сътвореното от своя диригент…) За броени дни преобразената Мина превръща неугледната им квартира в уютен дом и тримата (той, тя и Амалия) заживяват като в приказка.

Тогава Вагнер има основание да повярва, че му предстоят безброй спокойни дни за творчество, за изучаване на френски език (мечтае да покори Париж), за пътувания. В спомените си по-късно ще отбележи:

Нашето трио беше доволно и винаги в добро настроение.

В Рига той преработва операта си „Риенци“, нахвърля първия вариант на „Летящият холандец“ и „Танхойзер“. Но радостта при тези двамата не трае дълго: увлечен по Мина, директорът на Рижкия театър й предлага „извън театрална роля“ без участието на мъжа й.

Рихард се възпламенява от ревност и заплашва самозабравилия се началник, че ще го удуши. Един ден дори го подгонва и злощастният любовник напуска Рига. Но се оказва, че вече е уволнил диригента.

Ето възможност Вагнер да замине за Париж и да покори с таланта си тамошните музикални ценители. Вместо триумф Вагнер за три години във френската столица изживява само пренебрежение, глад и мизерия.

Мина е принудена да се лишава и от най-необходимото, разболява се и Рихард я отвежда в Германия. Вече е шлифовал „Риенци“, „Летящият холандец“ и „Танхойзер“, поставя ги успешно в Дрезденския театър и за Вагнер вестниците сипят похвали. (Докато е странствал немил-недраг, родината му сякаш е станала отзивчива.)

Само Мина не се радва на творбите му, тя така се е нагладувала в Париж, та сега иска от него да пише „музика за хляба“. Тук Рихард се убеждава, че с Мина ще си останат чужди завинаги.

Междувременно в Германия зрее революция (годината е 1849) и Вагнер не крие подкрепата си. В събитията той лично не участва, но след един обиск в квартирата му (докато маестрото репетира в театъра) е принуден тайно да напусне родината си и с фалшив паспорт, уреден му от Ференц Лист, да замине за Цюрих.

Без Мина. Тя е далеч от него и по „републиканските въпроси“, тя мечтае за спокойни дни и нощи, които „революционер“ като него не може да й осигури, тя вече не очаква и ласките му… А и той не търси нейните.

В Швейцария Вагнер бързо забравя „обществените си увлечения“ и се отдава на творчество и живот. С паричната помощ на щедрия Ференц Лист той си купува скъпи дрехи и започва пътувания до този и онзи алпийски курорт, обикаля Италия, отива и до Париж.

Там се сближава със знаменитата по онова време куртизанка Павия и решава да издои благоволението й към „бедния гений“. И става така, че Павия, която живее в разкош от парите на най-богатите парижани, „своя“ Рихард тя подпомага! Материално. (Тук Вагнер открива у себе си още една дарба — да подчинява околните, за да се облагодетелства.)

Но при него нищо не е трайно. Павия изчезва за седмица-две с някакъв крупен предприемач и Вагнер свършва парите. Какво да продаде, за да яде? Оперите си? Те тук не се ценят — знае го вече. Часовникът, може би… За смешна сума.

Тъкмо тогава се запознава с една млада и очарователна англичанка, която е чувала за неговата музика суперлативи от Дебюси и е готова да подпомогне изпадналия във финансово затруднение гений.

Дамата се казва Джеси Лосът и е отседнала във френската столица с богатия си съпруг, който също обича оперното изкуство и театъра. Когато е до нея, Рихард усеща, че му никнат криле и е готов да полети.

Подир няколко срещи разкрива „неизмеримо силните“ си чувства към Джеси, обещава да й посвети новата си опера и приема като завоюван трофей не само нейното отзивчиво сърце, но и част от авоарите й.

Ала мистър Лосът започва да се дразни от „безцеремонния композитор“, който вече прекарва повече време с жена му от самия него. И когато разбира, че маестро Вагнер се готви да отпътува с Джеси за Гърция, отпраща маестрото да дири другаде обект за чувствата си.

За по-сигурно още на следващия ден семейство Лосът напуска Париж. Упоритият Вагнер тръгва след двамата. И за да не се стигне до саморазправа, съпругът прави оплакване в полицията и Вагнер е принуден да се оттегли. (Разбира, че Франция не го понася дори като турист.)

Завърнал се в Швейцария, той попада на стари познати от „революционно време“ — на Готфрид Земпер (създателят на оперния театър в Дрезден „Sempopos“) и на поета Георг Хервег. Те приемат изпадналия в немилост изгнаник като свой брат и му помагат да се установи трайно в Цюрих.

Запознават го и с щедри ценители на музиката, от които германският маестро понякога получава дарения. (Дарения, разбира се! Той не обича заемите — има горчив опит с кредиторите.) Сред най-щедрите са Матилда и Ото Везендонк, с които се сближава през 1857 година.

Матилда е надарена с чувствителна душа и трайна почит към изкуствата, пише стихове, свири добре на пиано. Съпругът й е богат фабрикант, високо образован при това, умее да цени изкуствата. Обожава жена си.

Семейство Везендонк обитава разкошна вила на живописния бряг на Цюрихското езеро и Рихард често им гостува. Свири им наброски от започнатите „Валкирия“ и „Зигфрид“, говори им за музиката на малцината „велики“, които той признава, понякога им чете свои есета.

Забелязва, че е възбудил у красивата дама нарастващ интерес към всичко, свързано с него. Нали сред другарите си Вагнер е известен като изключителен музикален гений, с биография на страдалец — „изгнаник от Цюрих и клетник от Париж“, а това размеква женските сърца.

Много скоро Вагнер става най-близкият приятел на семейство Везендонк и очарователната Матилда го обгражда с обожание. Така се ражда идеята й да му построят вила недалеч от тяхната и там срещу символичен наем той да живее и композира на тишина.

Къщата е готова (с всички удобства, с кабинет и хубав роял) и маестро Вагнер е щастлив. Неспирният скитник най-сетне има свое „убежище“, материална помощ на щедри меценати, муза в лицето на възхитителната Матилда, дивната природа наоколо и може свободно да твори.

Тук той започва и създава шедьовъра си „Тристан и Изолда“ — една музикална поема за всепоглъщащата сила на любовта, както я определят ценителите й.

През деня пише, а вечер изпълнява написаното пред своята вдъхновителка. Тя не крие възхищението си от умението му да реди „така съвършено и думите на либретото, и нотите“ — почти всички композитори търсят либретисти. Господи, той е вълшебник! — възкликва често тя. И вълшебникът създава музика по нейни поетични творби — известните романси, наречени „Пет стихотворения за женски глас и пиано“. Това никой композитор не е правил за нея.

Погълната от изкуството му, Матилда неусетно се влюбва в маестро Вагнер. Двамата вече не могат да изтраят няколко дена, без да се видят и затова си пишат. Писмата им са сдържани, но издават причината за вълненията им. Той я иска само за себе си, тя се колебае между любовта и дълга към семейството.

Пред Матилда Вагнер реди тези свои разсъждения:

Музиката, както и любовта, е щастлива, свободна. Горко на глупака, горко на нищия в любовта, ако той иска със сила да вземе онова, което се постига само доброволно.

Вагнер вече обича и друг, освен себе си?

Матилда е така увлечена, та разкрива любовта си към маестрото пред съпруга си. Нещо повече — иска съгласието му да отсъства от брачното им легло. И го получава. (Какво модерно семейство в средата на 19-и век!)

Но провидението не закъснява да се намеси: при едно от редките си гостувания Мина Планер намира Вагнерово писмо до Матилда, което завършва така: „Вземи цялата ми душа като утринен поздрав!“.

Обяснението на мъжа й, че между него и Матилда няма нищо повече, освен уважение, не я успокоява. Мина на Вагнеровите думи не вярва и се среща с младата Везендонк.

Матилда е дълбоко смутена от факта, че маестро Вагнер не е доверил на съпругата си истината за тяхната чувствена връзка. Ситуацията предизвиква скандал и семейство Везендонк се разделя с Вагнер.

Матилда и Ото тръгват за Милано, Рихард отпраща болната си съпруга за Германия, а сам отива във Венеция да се освободи от напрежението — с парите на Ото, разбира се. Той свои няма.

След години в писмо до приятелката си Елиза Вилле Вагнер ще формулира увлечението си към Матилда Везендонк:

Тя е и си остава моята първа и единствена любов, това чувствам съвсем определено.

На свой ред Матилда ще остави свое признание: „Всичко значимо, което знам и мога, съм го получила от Вагнер“.

Разменят си още няколко писма, в които обсъждат невъзможното им „пълно сливане“ при наличните житейски обстоятелства, както и наложилата се „безусловна раздяла“. (Звучи като безусловна капитулация, но реално не е така — Вагнер ще получава финансова помощ от семейство Везендонк и в бъдеще. Нали чувствата никога не изгарят напълно.)

Коя чужда съпруга е наред?

Малко известните пропускаме — те са незначителни житейски епизоди в съзнанието на Вагнер, но няма как да не се спрем при фрау Козима Лист, жената на най-успешния германски диригент по онова време Ханс фон Бюлов. Освен незаменим музикант Ханс е и добър човек — неслучайно учителят му Ференц Лист го е избрал за зет.

Вагнер има бегла представа за „тънковатото момиченце“ Козима още от гостуването си в Парижкия дом на Лист (в онези далечни години), но добре знае как тя изглежда порасла от по-скорошна среща — в Цюрихското му „убежище“, когато заедно с младото семейство Бюлови той и Мина са празнували рождения ден на красивата Матилда Везендонк. (Годината е 1857-а и не може да бъде забравена.)

Паметна за Вагнер ще е и 1863-а, когато на Берлинската гара ще го срещнат две очи, които по изразителност надмогват всички думи… Посрещачите (Козима и Ханс) ще го задържат в дома си няколко дена, през които Рихард и обожателката на неговата музика ще изразят породилата се тяхна взаимна симпатия. Ето какво четем в дневника на Вагнер:

Този път не се шегувахме, а се гледахме в очите. И ни обзе страстното желание да признаем чувствата си, но думите се оказаха излишни.

И нека не си мислим, че тези чувства са възникнали от нищото — за оперите на Вагнер в семейство Лист, а по-късно и в семейство Бюлов, са говорили често и винаги с преклонение.

Ференц е посрещал „изгнаника“ във всички свои квартири и винаги е изразявал своята почит пред гения му. Козима познава музиката на Вагнер и чрез съпруга си — Ханс е най-верният (и най-проникновеният) му постановчик и диригент.

И нещо по-важно: Козима прилича на своя именит баща не само по лице, а и по музикален усет. Тя изживява Вагнеровите опери като творби на близък човек — говорим за душевно роднинство, което е по-силно от кръвното, защото отменя всички забрани.

Козима вече често се улавя, че мисли за „клетника“ и когато не слуша негова музика. Козима не забравя, че Рихард (по-възрастният с 25 години от нея мъж) вече често боледува и се нуждае от помощ. Тя намира подходящи за страданието му билки и го лекува така, както би лекувала двете си дъщерички.

Ханс пък неуморно поставя Вагнеровите опери и се старае постановките да са успешни. Страда, когато публиката не разбира гения, но не се отчайва, а продължава да гони съвършенството в изпълнението на творбите му.

Бюлов неведнъж е чувал от Вагнер, че никой още не е успял да изрази дълбочината на музиката му и е понесъл част от „вината“ на всички Вагнерови интерпретатори.

При такова обгрижване съвсем логично е да се размият очертанията на семейните и приятелските отношения. Много скоро Вагнер обсебва съпругата на Бюлов до такава степен, че в Мюнхенския му период Козима топли леглото на семейния приятел почти всяка вечер.

Официално тя продължава да е фрау Бюлов, но реално вече е Вагнерова любовница. Е, за очи се води негова секретарка — той диктува своите мемоари, а тя ги записва. Нали новият (и могъщ) благодетел на Вагнер е самият крал на Бавария — Луи II. Нали Негово кралско величество го е помолил да документира преживяванията си и от време на време да му ги чете. Насаме.

Този красив по девически осемнадесетгодишен хлапак (Луи) е обявил от високото си място, че обожава музиката на Вагнер и вече месеци наред доказва необикновена си привързаност към своя кумир. Той приема Вагнер по всяко време на денонощието и слуша зяпнал есетата му, които го забавляват не по-малко от оперите му.

Повод мнозина от биографите на композитора да окачествят отношенията им като „необичайно интимни“ — имайки предвид нетрадиционната сексуална ориентация на краля. Посочват и писмени обръщения на Луи към петдесетгодишния Рихард — „любими приятелю“, „мили мой“, останали „непочистени“ от старателната Козима Вагнер след смъртта на композитора.

Тук няма да навлизаме в подробностите на „особената“ им връзка, но ще припомним, че младият крал през първите две години на царуването си е предоставял на своя любимец не само височайшето си внимание, но и държавната хазна.

Ето и факти: всемогъщият в Бавария веднага опрощава всички дългове на фаворита си и му отстъпя мюнхенския придворен театър, а когато се оказва, че сцената е тясна за грандиозните Вагнерови опери, Луи нарежда да бъде построен нов Вагнеров театър — също грандиозен.

Осъществява се един „каприз на двама луди“ (по преценката на съвременниците) и една национална мечта — Германия да има „ненадминат театър“, в който да се поставя най-мащабната Вагнерова творба „Пръстенът на нибелунга“.

Няма как Козима да не е познавала нестандартните идеи на своя любим. Нали именно пред нея той разгръща в детайли намерението си да създаде Gesamtkunstwerk — универсалното музикално произведение, което да обединява и музика, и драма, и поезия, и живопис, и танци; дори скулптура и архитектура, т.е. всички изкуства. О, колко е убедителен, когато говори за това свое намерение!

Козима е приемник, настроен само на неговата вълна.

Тя е съгласна изцяло със своя идол! Няма да брои и измерва жертвите си — включва се всеотдайно и безрезервно като първа негова помощница, въпреки общественото мнение, което осъжда морала й, въпреки „строгостта“ на краля, който често пита Вагнер „какво прави тази чужда жена до него“, въпреки съпротивата на Двора, който не приема „това разсипничество“ — строежът на театъра струва на мюнхенци 6 милиона гулдена (колосална за онова време сума)…

Какво прави „чуждата“ жена до него ли?

И ще смутят Вагнер с този въпрос! Вярно, това е съпругата на кралския диригент Ханс фон Бюлов, но тя е и секретарка на кралския композитор, съпричастна с великото му начинание, тя пише дневника му по нареждане на Луи. О, щом е така!…

Вагнер е с развързани ръце (а и не само ръце), владее всичко в тази държава, нали владее краля, и се разгръща още по-мащабно: крои и прекроява своя „Пръстен…“, строи културното бъдеще на баварската столица — театъра, но и голям свой дом в красивата местност Трибшен. Там ще живее с любимата…

Тя все още се казва фрау Бюлов, но вече е майка на Вагнерово дете, имат дъщеричка. Вагнер не се сърди, че се бави синът му, кръщава я с името на героинята от поредната си опера — Ева; сърдит е Лист — дядото на малката Ева не може да приеме безнравствените постъпки на нейния татко.

Козима е напълно завоювана територия, до такава степен е подчинена на Вагнеровата воля, че ще приема и безумните му поръчки за напълно нормални: ще напуска мъжа си, щом на Рихард така му е удобно, ще отива при мъжа си, щом благоприличието и кралят го изискват; пак ще го напуска, за да угоди на Вагнер, отново ще се връща при Ханс…

Ще иска от Ханс да приеме поста кралски капелмайстор, който той е напуснал само преди два месеца поради скандалното поведение на Рихард и Козима, защото той, маестро Бюлов, единствен можел да подготви грандиозна постановка на „Пръстена“…

Не само тя, а и всички нейни близки вече са шахматни фигури, местени от всемогъщата ръка на фаворита, който харчи на поразия държавни пари.

Стига се дотам, че не кой да е, а кралят го моли тихичко да напусне Мюнхен докато стихне злонамерената мълва и се успокоят страстите. (Да отседнел в Швейцария, в кралската резиденция, щом още не е готов собственият му дворец.)

Страстите се успокояват чак когато Козима получава развод (нали бракът й е католически и е нужно разрешение от най-висша духовна инстанция) и Вагнер се венчава за нея. Годината е 1870 и край двамата застават и двете техни дъщери, едната от които още се води Бюлов. Заживяват, според повечето Вагнерови биографи, щастливо, по-точно безметежно.

Грандиозните амбиции на Вагнер са осъществени, вече се е сдобил и със син (Зигфрид), та неуморният изгнаник може да дочака края на дните си спокойно.

Той знае, че в лицето на своята Козима има човек, готов да му служи и когато ще бъде на онзи свят: след кончината на Рихард Вагнер — напред в годините — съпругата му ще оглавява театъра в Байройт, ще съвместява всички ръководни длъжности, ще поставя неуморно Вагнеровите опери, ще издава негови книги и ще учи Зигфрид да служи на името на своя гениален баща.

Тя, дъщерята на Лист, умира чак на 93 години, убедена, че до последния си час е била полезна на Вагнер.

автор: Цветан Северски, „Тайните на вдъхновителките“