.
От декадентска рок звезда до важен мислител на нашето време, Ник Кейв извървя не само трънлив, но и силно специфичен път.
Това го поставя в особена позиция – той не е просто оцелял, все още актуален или продължаващ кариерата си въпреки всякакви трудности, той променя формата си в публичното съзнание.
След двете огромни трагедии в живота му – Ник Кейв загуби в трагични инциденти двама от синовете си, той не само успява да намери надежда в сърцето си, но и щедро я раздава на всички, които имат нужда от нея:
Оставам предпазлив оптимист. Мисля, че ако успеем да преминем отвъд безпокойството, страха и отчаянието, е възможно нещо да се промени не само културно, но и духовно.
Усещам този потенциал във въздуха, или може би нещо като подземен поток от загриженост и свързаност, радикален и колективен ход към по-съпричастно и подобрено съществуване…
Изглежда възможно – дори въпреки престъпната некомпетентност на нашите правителства, разделението, което съществува навсякъде, шокиращата липса на милост и прошка. Толкова много хора изглежда таят една такава непоправима враждебност към света и един към друг – дори въпреки това все още имам надежда.
Колективната скръб може да доведе до изключителна промяна, един вид обръщане на духа, а с това и страхотна възможност. Можем да се възползваме от тази възможност или да я пропилеем и да я оставим да ни подмине.
Надявам се да е първото. Чувствам, че има готовност за това, независимо от това, в което ни карат да вярваме.
Ежедневният човешки жест винаги е на един миг от чудотворното – не забравяйте, че в крайна сметка ние караме нещата да се случват чрез нашите действия, далеч отвъд нашето разбиране или намерение!
Не забравяйте, че нашите привидно малки обикновени човешки действия имат неописуеми последствия; че това, което правим в този свят, означава нещо; че не сме нищо; и че нашите най-ежедневни човешки действия по своята същност пукат шевовете на нашето намерение и се разливат смислено и радикално през времето и пространството, променяйки всичко…
Нашите дела, колкото и незначителни да ни се струват, са изпълнени със смисъл и с огромно значение, и те постоянно оказват влияние върху разгръщащата се история на света, независимо дали я знаем или не.
Вместо да се чувствате безсилни и безполезни, трябва да се примирите с факта, че като човешко същество сте безкрайно могъщи и да поемете отговорност за тази огромна сила.
Дори най-малките ни действия имат потенциал за голяма промяна, положителна или отрицателна, и начинът, по който всички ние се държим в света, означава нещо.
Вие сте всичко друго, но не и безсилни, вие всъщност сте изящно и плашещо динамични и имате задължението да се изправите и да поемете отговорност за този потенциал. Това е вашето най-обикновено и неотложно задължение.
Всички ние съжаляваме и повечето от нас знаят, че тези съжаления, колкото и мъчителни да са, са нещата, които ни помагат да водим по-добър живот.
Или по-скоро има определени съжаления, които, когато се появят, могат да ни придружат в постепенното подобряване на живота ни.
Съжаленията винаги изплуват на повърхността… Те изискват нашето внимание. Трябва да направите нещо с тях.
Един от начините да потърсите прошка е като използвате каквито дарби имате, за да помогнете за възстановяването на света.
Изкуството има способността да ни спасява по много различни начини. Може да действа като точка на спасение, защото има потенциала да върне красотата в света. И това само по себе си е начин за поправяне, за помиряване със света.
Изкуството има силата да възстанови баланса на нещата, на нашите грешки, на нашите грехове… Под „грехове“ имам предвид онези действия, които са оскърбление за Бог или, ако предпочитате, „доброто в нас“ – които живеят вътре в нас и ако не им обръщаме внимание, те се втвърдяват и стават част от нашия характер.
Те са форми на страдание, които могат да ни тежат ужасно и да ни отделят от света. Открих, че добротата на работата може донякъде да ги смекчи.
Всеки, който казва, че не съжалява за нищо, просто живее необмислен живот. Не само това, но и се лишава от очевидните предимства на самоопрощаването. Въпреки че, разбира се, най-трудното нещо от всичко е да си простиш…
Един сигурен път към себеопрощението е да стигнеш до място, където можеш да видиш, че ежедневните ти действия правят света измеримо по-добро място, а не по-лошо – това са доста прости неща, достъпни за всички.
Стигнете до това място с известна доза смирение!
Ние страдаме като човешки същества, но от това могат да произлязат огромни радости, а също и истинско щастие. То може да върви успоредно с обикновеното усещане за страдание. В противен случай радостта не резонира пълноценно.
Радостта сякаш изскача от страданието. Независимо от загубата си виждате колко красив, колко смислен, колко радостен може да бъде светът изведнъж.
Знаете, че човешките същества като цяло са мимолетни. Това е нещо, което трябва да се разбере на фундаментално ниво. Че имаме стойност. Че сме скъпоценни.
Ник Кейв
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
