.
Когато човек съзнателно или интуитивно избира някаква цел в живота или жизненоважна задача, заедно с това той неволно се оценява. По това, за какво живее човек, може да се съди и за неговата самооценка – ниска ли е тя или висока.
Ако човек си е поставил за цел да се сдобие с всички елементарни материални блага, той и себе си оценява на равнището на тези материални блага: като собственик на кола последен модел, като стопанин на разкошна вила, като част от мебелната си гарнитура…
Ако човек живее, за да прави на хората добрини, да облекчава страданията им, да ги дарява с радост, той и себе си ще оцени на равнището на своята човечност. Той си поставя цел, достойна за човека!
Само жизнено необходимата цел ни позволява да изживеем достойно дните си и да изпитаме истинска радост. Да, радост!
Помислете – ако човек си е поставил за задача да увеличава доброто в живота, да прави хората щастливи, какви неуспехи може да претърпи? Помогнал е не на този, който се нуждае от помощта му? Но много ли са хората, които нямат нужда от помощ? Ако си лекар, може би си поставил погрешна диагноза на болния? Това се случва и с най-добрите лекари. Но все пак повече си помогнал, отколкото навредил.
Никой не е предпазен, от грешки.
Най-голямата, съдбоносната грешка е в неправилния избор на главната задача в живота. Не са те повишили в службата и това те огорчава. Не си успял да купиш търсената марка за филателната си колекция – ново огорчение. Някой си има по-хубави мебели от твоите или по-хубава кола – пак огорчение, и то какво!
Като си поставя задачата да прави кариера или материално да се обогатява, в крайна сметка човек изпитва много повече огорчения, отколкото радост и рискува да загуби всичко.
Какво може да загуби онзи, който се е радвал на всяко свое добро дело? Важното е добрината, която той прави, да бъде негова вътрешна потребност, да покълва от ума и сърцето, да не бъде принцип само на думи.
Затова главната жизнена задача трябва да има широко съдържание, да бъде по-богата от личните цели, да не се ограничава в рамките на собствените успехи и несполуки. Тази задача трябва да бъде диктувана от доброто чувство към хората, от обичта към семейството, към родния град, към страната и цялата вселена.
Означава ли това, че човек трябва да живее като аскет, да не се грижи за себе си, нищо да не купува и да не се радва на обикновеното повишаване в службата? Съвсем не!
Човек, който изобщо не мисли за себе си, е ненормално явление и лично за мен – неприятно. Това е признак за духовно осакатяване, показно преувеличаване на собствената доброта, безкористност и значимост. Тук се крие своеобразно презрение към другите хора и стремеж да се откроиш сред тях.
Затова аз говоря само за главната жизнена задача.
Тя не трябва да се натрапва в очите на другите. Човек трябва да се облича добре (това е признак на уважение към околните), но не непременно „най-добре от всички”, да има хубава домашна библиотека, но не е задължително да бъде по-голяма от тази на съседа.
Добре е, ако има кола – удобно е и за него, и за семейството му. Но да не превръщаме второстепенните неща в главни, да не хвърляме сили там, където не заслужава. Друг е въпросът, ако се налага. Тогава ще се види кой на какво е способен.
из „Писма за доброто и прекрасното“