.

Първата му роля в киното идва през 1988 година във филма на Иван Андонов „Вчера“.

Сред други от знаковите му роли са в продукциите „Адио, Рио“, „Любовното лято на един льохман“, „Сезонът на канарчетата“, „Граница“, „След края на света“, „Дунав мост“, „Сомбреро блус“ и „Хайка за вълци“.

Петър Попйорданов-Чочо се спомина на 48-годишна възраст след нелеп инцидент на Боянските гробища, където е погребана майка му.

Бащите по принцип са незнайни войни. Ако нещо ще те пази, то е майката. Лоша, добра, каквато и да е – тя ще те пази.

Не умеем да се чуваме, да говорим помежду си, да се слушаме един друг, да се виждаме, да се понасяме такива, каквито сме.

Всички хора, доколкото могат, се стараят да живеят в анонимност. Лошото е, когато се получи както се казва в една сентенция: „Разбрах, че е живял по некролога му.“

Няма как да поискам прошка, защото като огорчиш някого, огорчението остава в човека.

Болката идва, когато Бог иска да те изпита.

Гордея се само с едно – че мога да обичам ужасно много. Любовта не е план – първо да се срещнем, после да илизаме няколко месеца, след това да запознаем роднините. Не. Всичко става за три секунди. И никой не знае какво е то, освен ти и човека срещу теб.

Най-тежкото нещо, което може да ти се случи в живота, е да те предадат.

Болката от ножа в гърба… все едно дали ти го е забила жена или приятел. Тогава изпадаш в „ступор“. Не ти е виновна тя, не ти е виновен той, ти си лъгал сам себе си. Оставил си ги да влязат в душата ти и да грабят.

Ако не предадеш себе си, винаги можеш да намериш човек, който няма да предаде теб. Аз не успях да предам себе си и затова мен не ме предадоха. Предадеш ли себе си, предаваш и тези, които те обичат, тези, които са около теб, тези, които искат да бъдат с теб. И това е грях.

Аз съм си най-големият враг. Безотговорен съм, недисциплиниран.

Възпитан съм да изрека нещо, ако ми е дошло до гуша. Не понасям несправедливостта и винаги реагирам.

Чочо Попйорданов никога не е гледал на себе си като на плейбой!

Най-грешната представа за мен е, че съм един пияница, който навремето е бил много симпатично момче.

Няма човек без пороци или без пристрастеност към някои неща.

Не умеем да живеем. Нищо и половина сме. Тази нация е пред загиване. Ще изчезне и езикът. Ще се говори само на английски. Ще се занимаваме само с компютри. Децата масово ще бягат и ще се разочароват. Всички ще се спасяват поединично. Това е.

Матрицата съществува и трудно можеш да се измъкнеш от нея. Бягството е индивидуално, всеки сам се „дематериализира“. Превръща се в поредица от нули и се надява някъде сред тях да намери своята единичка. Да намери себе си.

Зодия Близнаци съм и в мен живеят много повече от двама. Има моменти по време на работа, когато в мен живеят 17-18 души и не мога да разбера кой съм в момента. Когато бях 22-годишен, ми се е случвало да полудявам, все едно сърцето ми ще изскочи, не зная кой точно съм в момента.

Нашето, поредното поколение, жертва на времето, в което тиганът се обърна, изживя шок и в този шок моралът се срина като небостъргач.

В тази държава съм разбрал едно-единствено нещо – раждаш се обиден и си отиваш обиден. И тъжен. И никога не получаваш това, за което наистина работиш.

Аз съм вярващ човек и знам, че мен има кой да ме пази. Същите думи ми каза и Андрей Баташов. Разговорът ни се случи броени седмици преди той да си отиде от този свят. Попитах го има ли нещо, от което се притеснява, а отговорът му беше: „Не. Мен има кой да пази”, и посочи с пръст нагоре, към Бог. Каквото е писано, писано е… Той беше вярващ човек, мой приятел, добър професионалист, велик актьор. В тази абсолютно селска и нецивилизована държава все още хората си тръгват обидени. И той е бил един от тези хора, независимо от духа и от волята си. Това е.

Човек никога не си отива от този свят, все нещо от него остава тук.