.

Който веднъж забие знамето на толерантността на билото на културата, няма как повече да разполага с господарското право да се намесва в моралните възгледи на отделния индивид.

В действителност съвременната държава по никакъв начин вече не налага на поданиците си честно вътрешно придържане към нравственото, както правеше някога църквата; единствено общественият закон изисква поддържането на външна конвенция. Не действителна моралност, не нравствено поведение, а само действие „като че ли“. Доколко отделният човек наистина се държи нравствено, си е негова лична работа: просто не бива да си позволи да бъде спипан при нарушаване на морала. Може да става какво ли не, само да не се говори за това.

Не е задача на науката да залюлява вечното детско сърце на човечеството във все нови и нови успокоителни мечтания; призванието й е да учи хората как да вървят изправени и справедливи по нашата корава земя.

Нищо не укрепва вярата в свръхсилата на духовното така, както на живо виденият пример, достатъчно е само един-единствен човек да има смелостта да каже истината, за да се увеличи правдивостта вътре в цялата вселена.

Да се изговори нещо, в известен смисъл означава да се изчувства, познанието се превръща в освобождаване.

Нечие мнение може да бъде променено, когато на човека му се посочат заблужданията, но никога не може да се промени онова, което човек сам вижда с очите си: визията стои встрани от всякакво влияние, творчеството стои встрани от волята; какво обаче наричаме истински творческо, ако не способността прастарите, смятани за непроменливи неща да се видят така, сякаш никога досега зеницата на човешкото око не е била насочвана към тях, а хилядократно казаните да бъдат изречени още веднъж така девствено и ново, сякаш никога досега не са били изричани от човешка уста.

Тъй като е невъзможна за изучаване, магията на интуитивния изследователски взор не може да бъде и променяна, затова всяко упорство на гениалната природа върху първоначалния и уникален поглед в никакъв случай не е инат, а дълбока необходимост.

Когато човешкият дух усети простора и неизследваните дълбини, той вече не може да намери покой, напряга се и разгръща своите незнаещи умора криле.

Ако в един човек властва законът за висшето единство, той се проявява еднакво сетивно и победоносно във всеки един елемент на съществото му, в езика, в работата, във външния вид и в живота му.

Невротикът не знае какво го смущава или не иска да знае, или не го знае съзнавано. От години той вкарва своя вътрешен конфликт в най-различни принудителни действия и симптоми, така че в края на краищата няма представа къде го е оставил.

Най-точната мярка за всяка сила е съпротивата, която тя преодолява.

Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели.

Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали заради двете световни войни, той слага край на живота си в бразилския град Петрополис.