.
Някъде през петдесетте години на миналия век един полски психолог на име Казимеж Дабровски прави изследвания върху оцелели от Втората световна война и как те понасят травмите, получени от войната.
Това става в Полша, така че нещата са били твърде страховити.
Тези хора са преживели или са били свидетели на масов глад, бомбардировки, които превръщат градовете в куп-чина отломки, Холокоста, измъчване на пленници и изнасилвания и убийства на членове от семейството, ако не от нацистите, то няколко години по-късно от съветските войски.
По време на проучването си Дабровски забелязва нещо колкото изненадващо, толкова и смайващо.
Голям процент от оцелелите вярват, че събитията от войната, колкото и болезнени и травмиращи да са били, в същото време са ги накарали да станат по-добри, по-отговорни и… да, дори по-щастливи.
Много от тях описват живота си преди войната и казват, че тогава като че ли са били други хора – неблагодарни и неоценяващи близките си, мързеливи и затънали в дребнави проблеми, приемайки всичко така, сякаш им се полага по право.
След войната се чувстват по-уверени, по-сигурни в себе си, по-благодарни и като че ли са развили имунитет към житейските баналности и дребнави несгоди.
Не ще и дума: това, което са преживели, е ужасно и оцелелите не се радват, че са били принудени да преминат през всичко.
Много от тях още страдат от емоционалните белези, които бичът на войната е оставил върху тях.
Но някои са успели да надмогнат белезите и да се променят неимоверно в положителна насока.
И те не са единствените, претърпели подобно преобразяване. За много от нас нашите най-блестящи постижения идват в лицето на най-големите беди.
Нашата болка често ни прави по-силни, no-жилави, по-заземени.
Много оздравели от рак например твърдят, че се чувстват по-силни и по-благодарни изобщо след победата в битката за оцеляване.
Много военни заявяват, че се чувстват с по-здрава психика, след като са прекарали дълго време в опасните среди на военните зони по света.
Дабровски твърди, че страхът, тревогата и мъката не е задължително винаги да бъдат нежелано и разрушително състояние на съзнанието, а по-скоро те най-често представляват необходимата болка при психическо израстване.
Да се отрича тази болка значи да се отрича нашият собствен потенциал.
Точно както човек трябва да изпита физическа болка, за да заздрави мускулатурата си, така и трябва да изтърпи емоционална болка, за да развие по-добра емоционална издръжливост, да опознае себе си по-добре, да проявява по-голямо съчувствие и като цяло да води щастлив живот.
Най-радикалните промени на гледната ни точка често пъти се случват в края на най-лошите ни моменти.
Само след като изпитаме силна болка, сме готови да разгледаме ценностите си и да се запитаме защо ни подвеждат.
Имаме нужда от някаква житейска криза, за да успеем обективно да преценим какво е осмисляло живота ни и чак след това да обмислим смяната на курса.
Можете да го наречете „да стигнеш дъното“ или „да изпаднеш в екзистенциална криза“.
Аз предпочитам да го нарека „да изплуваш от лайната“. Изберете си това, което ви харесва.
А може би вие в момента сте именно на това място. Може би тъкмо изплувате от най-значителното предизвикателство в живота ви и сега сте объркани, защото всичко, което преди сте мислили за вярно, нормално и добро, се оказва точно обратното.
Това е добре, това е началото. Не мога да подчертая това както трябва, но ще се опитам – болката е част от процеса. Важното е да я усетите.
Защото ако хукнете да търсите временното удоволствие, за да я потиснете, ако продължавате да се наслаждавате на овластяването и измамното позитивно мислене, ако продължавате да се презадоволявате с различни вещества и дейности, никога няма да постигнете необходимата мотивация за реална промяна.
Когато бях по-малък, винаги щом нашите купуваха ново видео или стереоуредба, започвах да натискам всички бутони, да включвам и изключвам всеки кабел, който попаднеше пред погледа ми, просто за да видя кое за какво служи.
С времето научих как работи системата. И понеже знаех как работи, често се оказвах единственият у дома, който използваше техниката.
Както е случаят с много деца, родени през 80-те и 90-те години, родителите ми ме гледаха така, сякаш бях някакво чудо. За тях фактът, че можех да програмирам видеото, без да гледам в упътването, беше като да видят преродения Тесла.
Лесно е да погледнеш назад към поколението на родителите ми и да се подиграваш на техническата им неграмотност.
Но колкото повече растях, толкова по-ясно ми ставаше, че всички ние преживяваме такива времена като родителите ми с новото видео – седим, гледаме, клатим глави и мърморим: „Е как стана това?“.
Докато всъщност всичко е много просто, само трябва да се захванем.
През цялото време получавам имейли от хора, които ми задават такива въпроси. И дълго време не знаех какво да им отговоря.
Има например едно момиче, чиито родители са имигранти и пестели през целия си живот, за да ѝ дадат възможност да следва медицина.
И ето че тя вече следва медицина и никак не ѝ харесва – не иска да прекара целия си живот като лекар, затова повече от всичко друго на света ѝ се иска да зареже следването. Но се чувства безсилна.
Толкова безсилна, че решава да пише на някакъв непознат от интернет (на мен) и да му зададе такъв прост и ясен въпрос като: „Как да зарежа следването?“.
Или пък колежанинът, който си пада по момичето, което му помага с уроците. Затова изпада в агония при всеки признак, всяка усмивка, всеки смях, всяко отклонение към безсмислени разговори и ми праща имейл цял роман, чието заключение завършва с въпроса: „Как да я поканя за среща?“.
Или самотната майка, чиито вече пораснали деца са завършили училище и сега по цял ден се търкалят вкъщи, ядат от храната ѝ, харчат парите ѝ, без да уважават личното ѝ пространство и желанието ѝ за уединение. Тя иска те да продължат напред. Иска тя да продължи своя живот.
Но се плаши до смърт от перспективата да изгони децата си, изплашена до такава степен, че задава въпроса: „Как да ги помоля да се изнесат?“.
Това са въпроси като онези с видеото. Погледнат отвън, отговорът е много прост – затвори си устата и го направи.
Но ако се разровим no-навътре, от гледната точка на всеки един от тези хора, въпросите са невероятно сложни и неясни – житейски гатанки, енигми, опаковани в пакет от „Кей Еф Си“, а вътре пълни с кубчета на Рубик.
Такива „елементарни въпроси“ са забавни, защото отговорът изглежда труден за всеки, който си ги задава, и съвсем лесен за онзи, който не се изправя пред тях.
Проблемът тук е болката. Да попълниш необходимите формуляри, за да се отървеш от омразното следване, е най-очевидната и лесна работа, да разбиеш сърцата на родителите си обаче не е.
Да помолиш учителката си за среща е най-простото нещо – само изричаш думите и толкова. Обаче да рискуваш да понесеш болезнения срам и евентуален отказ изглежда много по-сложно.
Да помолиш някого да се изнесе от къщата ти е лесна работа, но да се чувстваш така, сякаш изоставяш децата си, не е.
Мъчил съм се със социалната тревожност почти през цялото си юношество, а и вече като млад мъж.
Повечето от дните си ги прекарвах, като се разсейвах с видеоигри, а нощите с цигара и чаша в ръка се мъчех да пропъдя тревогите си.
Много години наред мисълта да заговарям непознати, особено ако бяха доста привлекателни/интересни/известни/умни, ми се струваше невъзможна.
Година след година живеех като в мъгла, задавайки си „елементарни въпроси“ от рода на „Как? Как просто да отидеш и да заговориш човека? Как може изобщо някой да го направи!“.
Имах какви ли не сбъркани вярвания, като например, че не може да заговаряш някого, освен ако нямаш някаква практична причина да го направиш.
Или пък че жените ще си помислят, че съм някой извратеняк, ако има кажа едно просто „здравей“.
Проблемът се състоеше в това, че емоциите ми определяха действителността. Тъй като ми се струваше, че хората не искат да разговарят с мен, започнах да вярвам, че хората не искат да разговарят с мен.
Затова в мен изниква този „елементарен въпрос“: „Как така просто да се приближа и да говоря с някого?“.
Тъй като не успявах да отделя онова, което чувствам, от действителността, бях неспособен да изляза от себе си и да видя света такъв, какъвто е – едно обикновено място, където двама души могат по всяко време да се приближат един към друг и да разговарят.
Много хора, когато чувстват някаква болка, гняв или мъка, оставят всичко и се мъчат да потиснат онова, което чувстват.
Целта им е да се върнат там, където се чувстват добре, по най-бързия възможен начин, дори това да означава да използват разни вещества, да мамят себе си или да се върнат към скапаните си ценности.
Научете се да понасяте болката, която сте избрали. Когато си избирате нова ценност, избирате да се подложите на нов вид болка. Наслаждавайте ѝ се. Радвайте ѝ се. Посрещнете я с отворени обятия. А след това действайте въпреки нея.
Няма да ви лъжа – отначало това ще ви се стори невероятно трудно. Но може да започнете с нещо просто.
Ще се чувствате така, сякаш не знаете какво да правите. Но това вече го обсъдихме – вие не знаете нищо. Дори и да си мислите, че знаете, и представа си нямате какво правите. Така че какво имате да губите?
Животът е устроен така – да не знаете нещо и въпреки това да го правите. Целият ни живот е такъв. Никога не се променя. Дори и когато сме щастливи. Дори и когато сте на седмото небе.
Дори и когато спечелите от лотарията и си купите малка флотилия от джетове, пак няма да знаете какво, по дяволите, правите.
Никога не го забравяйте. И никога не се плашете от това.
„Тънкото изкуство да не ти пука“
Марк Менсън