.

Отивам на гишето за телеграми. Днес искам да ти изпратя мъничкия снежен човек, за който говорихме.

– Не можем да приемем подобна телеграма – казват ми. – Напишете я отново, ако обичате!

Пиша отново и в края на текста рисувам пак същия снежен човек, но този път легнал, за да може да се хване върху една линия.

– Моля ви, изпратете всичко заедно със снежния човек!
Но пак ми отговарят: Ние не можем да приемем подобна телеграма.

Ала веднъж, в една пощенска станция, когато бях изгубил вече всяка надежда, че ще мога да ти изпратя този снежен човек, за когото вече бях чувал: „Но какво е това?“ и „Какво още искате?“ – събрах още веднъж смелост и рекох:

– Моля ви, изпратете всичко заедно със снежния човек!

– Телексът не приема снежния човек – отвръщат ми.

– Ще платя допълнително за него.

– Не може да се плати за снежни човеци, те или се изпращат безплатно или въобще не се изпращат.

Но аз усетих, че тя разбираше за какво става дума.

С изключителна сериозност тя прие телеграмата ми, изпрати я, и, макар добре да знаех, че снежният човек е останал върху листа, когато всички букви са отлетели по вълните, сега поздравявам всички жени, които приличат на нея. Беше ме разбрала.

Нашите свойства и състояния се предават
на вещите и предметите. Ние ги заразяваме с тях.

Вещта не може да бъде радостна, не може
самотна да бъде. Ние със самота
сме я заразили.

Ако напуснеш онзи дом, в който самотен
си бил, самотата в него остава и,
когато се върнеш обратно, тя те очаква.

Самотни са килимчето и столовете.
Самотни са свещниците.
Самотен е кремът за бръснене.

Но най-самотни от всички са вратите на
гарата.

Всички предмети и вещи – някога, много някога,
са били живи същества, самотата
ги е погубила.

Мъничък мой, не яж, когато някой пее близо до теб! Мъничък мой, не яж никога, когато се пее близо до теб, мъничък мой! В сърцето на тази песен една много малка душа се моли, може би е страшно гладна в този момент. Мъничък мой, не яж, когато някой пее близо до теб.

Мъничък мой, не пий, когато някой пее наблизо.

Някъде около теб авлига пее, зове дъжда, търси роса по листака. Съвсем близо авлигата зове и пее – гладна и жадна. Мъничък мой, ние сме един народ от ненаситни чревоугодници, ала ти остави лъжичката си в купичката, когато някой пее близо до теб, мъничък мой.

Не гледай онзи чичко, който яде, мъничък мой, не следвай неговия пример. Той е изял всичките песни, които е знаел, и вече не може да различи песен от салата.

Лъжицата и песента споделят една обща врата. Дали лъжицата ще спре точно пред устата, от която излиза песента?

Мъничък мой, вземи лъжичката си и я постави встрани, остави песента да премине първа, мъничък мой…

превод: Аксиния Михайлова