.
ДВАМАТА ЛУДИ
Сред двора на старата лудница
се срещнаха двамата луди.
Разчорлен и бледичък, Първият
се вгледа тревожно във Втория
и с пръст на устата попита:
“Човече, да имаш надежди?”
Тогаз понаведе се Вторият,
направи фуния с ръце,
потърси ухото на Първия,
натъпка гърди с атмосфера
и викна като гръмовержец:
“О, имам ги, колкото искаш!”
Но Първият хвана ръката му,
приклещи я в своята
и страшно тревожно зашепна:
“Не бива!
Събраха се много!
На стария гръб на планетата
тежат планини от надежди!
Тя вече съвсем изнемогва!
Ако натоварим земята
със още едничка надежда,
не ще издържи!
Тъй, тъй, ще изплесне завчас
от своята орбита!
А после иди я спасявай,
отиде ли в тъмната бездна!
за бога, не бива!
Земята е в смъртна опасност!”
Огледа се сепнато Вторият:
“Така е!
По-скоро да кажем на хората!
Аз тръгвам наляво!
Ти бягай надясно!”
И в двете съдбовни посоки
се втурнаха двамата луди.
Простете, нормални приятели!
Това не очаквах от себе си,
но както ги гледах и аз,
се втурнах във трета посока.
