На теб мълча, не ме ли чуваш?
И тишината може да е звук!
Най-скъпо тя от всичко струва,
когато споделена е от друг!
На теб мълча, разбираш ме навярно?
И ехото ми казва „престани“!
Да си крещим без думи е кошмарно!
Да си оставим тишината настрани?
На теб мълча, не ме ли чуваш?
Не искам тишина между стени!
Аз искам в думите да плуваш!
Аз искам да летиш и да си Ти!
Всяка любов си поръчва оковите,
а ковача е тъй изморен…
Представете си само колко злословие
би понесъл, ако тя не трае и ден!
Ще бъде вероятно безнадежност…
Какво пък, друг ще моли за затвор!
Ковачът с най-безупречна прилежност,
ще го приеме в запустелия си двор!
Ще ги познаете кралиците по тишината-
принцесите се смеят гръмогласно!
Кралиците са господарки на земята-
принцесите с това не са наясно!
Ковачът е оставил трайни белези…
Носете ги на всяка първа среща!
Живейте за мига и себе си!
Оковите ще бъдат винаги горещи!
Сърце, със химикал надраскано,
върху измачкана цигарена кутия…
Последен щрих на ласките,
последно вдишване преди да го разбия…
Сърце, със черно, непрекъснато,
мастило от което капе обич…
Едно красиво цвете, но без жал откъснато-
душата в него не познава бога…
Сърце, което ще се сгуши
в дъното на кофата за спомени…
Една игла с конец ще го промуши,
за да убие демоните в него – непрогонени!
Още от Емилиан Примов можете да намерите на неговата фб страница Стиховете на Емилиан