.

Ти си чисто същество. Душичката ти е чиста. Ненарамила още дисагите срам, сутрин, малко преди да отвориш очи, светиш. Толкова ярко искри духът ти, че онемявам.

Прибирам си назад сричките и ги запазвам за когато ще са чакани. Умолително гледаш понякога. Пронизващо, толкова истинско. Все едно се запознавам с двегодишно и ми позволява да го нося.

Врязваш се в мен и не мигаш, не си искаш играчката.

Целуваш ме без звук и смъртоносно нежните ти устни лизват тишината. Искам така да те стисна, че да издишаш болката си. През страх да ме гушнеш, да обвиеш ръце около врата ми като бебе върналата си майка.

Обичам да запомням носа ти, дискретните ти скули, памуковата шия. Със затворени клепки само очертанията ти виждам и се гневя на паметта си. Талийката ти разхожда поетично чупливия торс, закачени за нея триметрови крака стъпкват сърцето ми, когато рязко ставаш, тръгваш “за малко”.

За две сити минути разлюбваш и се връщаш с условна присъда, не слушаш внимателно, когато съм се глътнал, гледам, стържещ, прелетял.

После пък екзалтирана крещиш обичам те, ужасно те обичам и ме приласкаваш пак там пропаднал аз, загърнал малките ти стъпала.

С подскок лягаш в скута ми и полагаш глава, премазана от конфликти, за да те галя по косата. Моля те, още. Аз съм ти баща и любовник, рошав съмишленик. Пристан, в който опъваш платна.

Обожаваш ме, когато не провалям плана.

Ти си безумен бунтовник, който мога да осмиря с кратка целувка. Имам три секунди, преди да ти писна и да ме надвиеш по инат.

Каква си такава немоя, блуждаеща, все с гранати в тънки пръсти, все подивяла и мъртвешки мълчаща. И се беля, докато те събличам.

Ти си необятност, моят по-голям брат-мъж-играчка. С прекопирано презрение отмъщаваш за мен на света щом ме свие в цигара. Сутрин се събуждаш по-рано и ми правиш две кани кафе.

Целуваш ме по чипия нос за добро утро и го наричаш съвършен. Мърдам, докато прихващаш главата ми и стоиш стръмно влюбен над мен. Знам, че ме запомняш. Казваш, аз ще те запомня.

Стъпваме в унисон, прихванали кръстовете си по улиците. Газя в локви и окалвам жълтите ти панталони, които няма да изпера, да чуя постой. Пониквам.

Луда съм по този гърлен звук. И по ръцете ти, пианистки клони, които са гъши пух нощем. Обичам да те гледам, когато работиш.

Спускам се в браздите между веждите, вглъбените езера, сядам на крак, търсещ маса. Когато пишеш по небето. За нас. Някакви облаци хлипат и шарят из аурата. Ти си непознат ми град. В нощните сенки се крия, препускам в ума ти, преди да заспя, от следобед, по два пъти сутрин, когато почна да удрям разбесняла по гърдите ти, ме целуваш. Три секунди. Сечение в чинията на бог.

Аз съм мек пластилин и безутешно твоя.

Веднъж погледна двегодишно и щом те доближи, страхът ми въздъхна. Тогава се влюбих. Разгърна крила и беше жив като никой. Оттогава мечтая.

Да галиш косата ми така, сякаш утре ще свърши. Ще съм до теб, докато плача и се движа, простена ужасно те обичам.

След това просто ще го пиша във въздуха, ще шепна, с последна си мощ ще паря по здрача… докато се обелиш до бяло в мен.

Ако желаете да научите повече за творчеството на Мартина Чалъкова, можете да посетите нейната ФБ страница: Изкуството да прескачаш стъпки