.
Сидни Готлиб е емблематично име в кръговете на посветените. Той е върховният майстор при изготвянето на отрови за целите на американското разузнаване.
Освен това в продължение на две десетилетия ръководи работата по контрол на съзнанието в ЦРУ.
Като отговорник за секретния проект МК-УЛТРА Готлиб режисира тайни експерименти с хора на три континента.
Той приготвя таблетки, прахове и отвари, които могат да убият или осакатят, без да оставят следа – включително такива, предназначени за Фидел Кастро и други неудобни за САЩ държавни лидери.
Плаща на проститутки да примамват клиентите си в бордеи под контрола на ЦРУ, където тайно ги тъпчат с психоактивни вещества.
Експериментите му довеждат до разпространението на ЛСД в Съединените щати и го правят неволния баща на контракултурата на 60-те.
За автора
Стивън Кинзър черпи информация от най-новите документални изследвания и от собствени интервюта, за да върне към живот образа на един наглед обикновен човек, останал дълго извън светлините на прожекторите.
И макар че в работата си надзирава медицински експерименти и проекти за „специални разпити“, при които стотици хора са изтезавани, а умът на мнозина – трайно увреден, Сидни Готлиб смята себе си за духовен човек и търси вътрешен мир.
Живее в къща насред гората, медитира и става преди изгрев, за да дои козите си.
Работата на Сидни Готлиб в ЦРУ е била държана в пълна секретност.
Едва след смъртта му става възможно да бъде разказана историята за неговата невероятна кариера, стояща на кръстопътя между екстремната наука и тайните операции.
„Отровителят“ го представя в цялата му вътрешна противоречивост.
ТАЙНАТА, КОЯТО ЩЯЛА ДА ДОНЕСЕ КЛЮЧА ЗА ВСЕЛЕНАТА
Вълни от душна жега обгръщали Вашингтон сутринта на 13 юли 1951 г., когато Сидни Готлиб се явил за първия си работен ден в ЦРУ.
В ретроспекция този петък, тринайсети, може да бъде разглеждан като исторически момент в тайната история на САЩ. Той бележел началото на халюциногенната кариера на Готлиб в пресечната област на екстремната наука и тайните операции.
– Знаете ли защо са ви вербували? – бил запитан Готлиб, когато давал показания десетилетия по-късно.
– Имаха нужда от някого с моята подготовка, за да организира група химици, които да вършат типа работа, представляваща интерес за ЦРУ по тогавашните му преценки – отговорил той.
– Описаха ли ви по онова време типа работа, която ще вършите?
– Много неопределено. Не бяха съвсем сигурни. Ставаше въпрос за организирането на ново звено там.
– Какво беше вашето разбиране за бъдещата ви функция?
– Моето разбиране? Нямах някакво особено разбиране. Реших, че ще се пробвам за шест месеца.
Към 1951 г. „Синя птица“, проектът на ЦРУ за контрол на съзнанието, вече бил набрал сила. Негови екипи изпробвали методите за „специален разпит“ в тайни затвори в Германия и Япония.
Те изучавали въздействията на различни дроги и на такива похвати като хипнозата, електрошока и сетивната депривация. Това обаче не било достатъчно, за да задоволи заместник-директора по планирането на ЦРУ Алън Дълес.
Дълес смятал „Синя птица“ за проект от изключителна важност – дори такъв, от който можело да зависи оцеляването или изчезването на Съединените щати.
И все пак в хода на разрастването си програмата загубила фокус. Водещите разпитите работели без координация. Нямало единно ръководство. Това накарало Дълес да потърси химик, който да ръководи всички изследвания на ЦРУ върху контрола на съзнанието.
Най-естествено било търсенето да започне от Химическия корпус на армията. Неговите командващи били останали в тясна връзка с Айра Болдуин, към когото хранели почит заради пионерската му работа върху биологичната война през Втората световна война.
Макар да се бил върнал в Университета на Уисконсин, Болдуин посещавал редовно Вашингтон и запазил влиянието си като член на научния консултативен комитет към Химическия корпус.
Според един разказ той „продължавал работата си от ново бюро, без отговорността за всекидневните операции в „Камп Дитрик“.
Няколко години по-рано Болдуин бил насочил един от своите най-блестящи студенти, Франк Олсън, експерт по аеробиология, към секретна държавна работа, която го отвела до светая светих на „Камп Дитрик“ – Отдела за специални операции.
Болдуин бил останал във връзка и с друг бивш студент, талантлив биохимик, който работел във Вашингтон, чувствал се виновен, че не е могъл да служи в армията през Втората световна война, и мечтаел да намери специален начин да докаже патриотизма си. От орбитата на Болдуин се появил човекът, когото ЦРУ търсело.
Лятото на 1951 г. било време, изпълнено със страх за американците. Напрежението в Берлин достигнало плашещи нива. Войната в Корея, която отначало като че давала изгледи за лесна победа, се била превърнала в тежка безизходица, а когато американският командващ там, генерал Дъглас Макартър, разкритикувал начина, по който президентът Труман води войната, Труман го уволнил за неподчинение, предизвиквайки възмутени протести и искания за импийчмънт.
У дома сенатор Джоузеф Маккарти предупреждавал, че комунистите са проникнали в Държавния департамент.
Повечето американци не можели да направят нищо, освен да се тревожат от застрашителното състояние на света. Алън Дълес имал повече варианти. Кариерата му го била научила, право или криво, че тайните операции могат да променят хода на историята.
В началото на 50-те години той бил стигнал до заключението, че контролът на съзнанието може да е решаващото оръжие на настъпващата епоха.
Всяка държава, която откриела начини да манипулира човешката психика, смятал той, можела да властва в света. Той наел Сидни Готлиб да ръководи търсенето на ЦРУ на този Граал.
Това бил обещаващ избор. Готлиб бил работил почти десетилетие в държавни лаборатории и бил известен като енергичен изследовател.
Подобно на много американци от своето поколение, той бил белязан от травмата на Втората световна война – а тъй като не бил в състояние да се сражава, тази травма оставила у него изобилие от натрупана патриотична страст.
Неговата фокусирана енергия се вписвала добре в неудържимия активизъм и етическата разтегливост, които формирали служителите на ЦРУ в ранните му години.
В културно отношение обаче тези мъже били далечни на Готлиб. Те били излъскани продукти на американската аристокрация. Мнозина се познавали помежду си от роднинските мрежи и подготвителните училища, от университетите в Бръшляновата лига, клубовете, инвестиционните банки, правните кантори и завинаги сплотяващия опит на службата си в УСС по време на войната.
Служителите на ЦРУ, които проявявали най-голям интерес към проектите за контрол на съзнанието – Алън Дълес и Ричард Хелмс, били примери от този елит.
Дълес се бил издигнал до поста си чрез „Принстън“ и влиятелната по цял свят уолстрийтска юридическа фирма „Съливан & Кромуел“. Неговият довереник Хелмс бил роден във Филаделфия и учил в подготвително училище в Швейцария.
И все пак, когато тръгнали да наемат своя върховен магьосник на съзнанието, тези патриции избрали човек, напълно различен от тях – един 33-годишен евреин от имигрантско семейство в Бронкс, който куцал и заеквал.
Пропастта помежду им продължавала и в частния живот. Дълес и Хелмс обичали да са в компания и били неизменно присъствие в коктейлния кръг на Джорджтаун, както се очаквало от хора с тяхното положение.
Готлиб бил странно, дори стряскащо различен. Той и семейството му живеели в усамотена хижа и отглеждали сами голяма част от храната си.
„Просто е удивително – размишлява по-късно един бивш негов колега. – В много отношения Сид беше начело на така наречената контракултура, преди още някой да знае, че ще се появи такова нещо.“
Особнячеството на Готлиб не се изчерпвало с необичайния му начин на живот. Той признал пред психолога на ЦРУ, назначен да го провери – Джон Гитингър, – че е бил социалист в колежа.
Гитингър го успокоил, че младежкият флирт с левицата нямало да го дисквалифицира. После интервюто се насочило към по-лични теми. Готлиб споменал търсенето на вътрешен смисъл, който вече започвал да оказва влияние върху живота му.
Впоследствие Гитингър писал, че младият учен е имал „истински проблем да намери духовно средоточие, след като се е откъснал от юдаизма“.
Последната дума за наемането на Готлиб била на директора на Централното разузнаване Уолтър Бедел Смит, но както в много неща, свързани с тайните операции, той се съобразявал с Дълес.
Когато дошъл моментът Дълес да избере американския учен с най-подходящата квалификация да изгради неговата програма за контрол на съзнанието, той излязъл далеч извън границите на своята социална и икономическа класа.
И все пак едва ли му е убягнал фактът, че съдбата била нанесла на него и на Готлиб много сходен удар.
Дълес също бил роден с деформиран крак. Състоянието му не било толкова сериозно, колкото при Готлиб. То изисквало само една операция, извършена тайно, защото подобни недостатъци се считали за срамни в издигнатия кръг на семейството му.
И все пак и двамата мъже носели протезни обувки през целия си живот. Никой от тях не ходел нормално. Въпреки че били разделени от произхода и опита си, този общ недъг станал, както е наречен на едно място, „силна, но никога неспоменавана връзка между тях“.
През следващото десетилетие те щели да залитнат заедно в още неоткрити предели.
Първата задача на Готлиб в ЦРУ била да изкара тримесечен курс за навлизане в разузнаваческия занаят, плюс, както казва той по-късно, „малко исторически сведения за разузнаването в допълнение“.
След като завършил курса, той се заел да се образова по-нататък. Научил всичко възможно за изследванията на ЦРУ върху химическите методи за контрол на съзнанието, които намерил за обещаващи, но разпилени. Дълес и Хелмс били впечатлени.
У Готлиб те съзрели тъкмо онова съчетание от усърдие и творческо въображение, което смятали за съществено, за да реализира „Синя птица“ пълния си потенциал.
Малко след като го наели, те му присъдили и официална титла – началник на новоучредената Химическа секция на Техническата служба. ТС отговаряла за разработката, изпитанието и конструирането на шпионски устройства. Химическата ѝ секция била предоставена на Готлиб, за да я устрои, както желае.
Онова лято Дълес дал на Готлиб нещо повече от титла. Той вече бил заключил, че „Синя птица“ не е достатъчно всеобхватна, нито изчерпателна.
Сега в лицето на Готлиб разполагал с човек, който да ѝ влее сили. На 20 август 1951 г. Дълес наредил „Синя птица“ да бъде разширена, засилена и централизирана. Дал ѝ и име – „Артишок“.
Смята се, че е избрал това име, защото артишокът бил любимият му зеленчук; някои по-късни изследователи предполагат, че то всъщност е имало отношение към един колоритен и кръвожаден нюйоркски гангстер, известен като Краля на артишока.
Какъвто и да е бил източникът на името, „Артишок“ бързо погълнал предхождащите го проекти и станал главната опора на Готлиб.
Дълес действал от позицията на все по-силен човек.
Само три дни след началото на „Артишок“ той бил повишен до втория по важност пост в ЦРУ – заместник-директор на Централното разузнаване. Това осигурило закрила и подкрепа за експериментите върху контрола на съзнанието на най-високото ниво на американската власт.
Първите директиви, изпратени на екипите на „Артишок“, подсказват крайното естество на проекта. Една от тях препоръчва разпитите да се водят „в убежище или обезопасена зона“ със съседно помещение за „записващи устройства, трансформатори и т.н.“ и баня, защото „понякога методите на „Артишок“ предизвикват гадене, повръщане и други състояния, правещи санитарните помещения наложителни“.
В друга директива се казва, че „методите на „Артишок“ могат да бъдат използвани на всеки етап от разпита, било то като „изходна точка за получаването на информация, [или] като последно средство, когато всички или почти всички опити за получаване на информация са били неуспешни, или когато обектът е съвършено упорит или особено неподатлив“.
„Нашата принципна цел – се казва в трета директива – си остава същата като в началото: изследване на въздействията на дрогите върху самоконтрола и волевите дейности, т.е. може ли волево задържана информация да бъде извлечена чрез дроги, влияещи на висшата нервна система? Ако това е така, кои вещества са по-подходящи за тази цел?“
Четвърта записка уверява, че „вече са на разположение дроги (произвеждат се и нови), които могат да унищожат интегритета и да направят недискретен и най-надеждния човек“.
Служителите на ЦРУ и техните партньори в Отдела за специални операции на армията вече изпитвали най-различни дроги върху затворници в Германия и Япония. Започвайки през 1951 г., те провели и една продължителна серия експерименти в „черен обект“ във „Форт Клейтън“ в зоната на Панамския канал.
Първият обект на експериментите им бил един затворник, наречен Кели, който в действителност бил млад български политик на име Димитър Димитров.
Той бил споделил информация с ЦРУ, но оперативните работници на ЦРУ заподозрели, че се кани да се пренасочи към френската разузнавателна служба. За да предотвратят това, те уредили Кели да бъде отвлечен и хвърлен в гръцки затвор – тип операция, който по-късно щял да бъде наречен „извънредно предаване“.
След като го изтезавали шест месеца, гръцките разпитващи заключили, че той не знае никакви тайни. Върнали го на ЦРУ, което го откарало във „Форт Клейтън“.
През 1952 г. служител на ЦРУ, следящ случая му, докладвал, че „поради затварянето си в гръцки затвор и във военна болница Кели е станал много враждебен към Съединените щати и към нашите разузнавателни операции в частност“.
Той препоръчвал „към Кели да бъде приложен подходът на „Артишок“, за да се види дали е възможно да бъде преориентиран отново“ към САЩ. Кели бил държан във „Форт Клейтън“ три години.
Няма известни документи, които да проследяват хода на обработката му. Години по-късно в Съединените щати той се опитал да заинтересува с историята си списание „Парейд“, но ЦРУ се постарало да компрометира статията, като казало на редакторите, че той бил „самозванец“, който бил „непочтен, ненадежден и пълен с фантастични истории за ЦРУ“.
Експериментите, проведени с Кели, както и онези, извършвани с „непотребните“ в Германия и Япония, не донесли значими резултати и не довели ЦРУ по-близо до никое от откритията, на които то се надявало. Това не обезкуражило Дълес.
Той се бил самоубедил, че методи за контрол на съзнанието съществуват, но комунистите са ги открили преди тях, и че това представлява смъртна заплаха за останалия свят. „Артишок“ бил неговият отговор.
