.

Цветан Тодоров /1 март 1939 – 7 февруари 2017/ е българо-френски философ и литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог от български произход.

Прекарва първите 23 години от живота си в България, а след това се установява трайно във Франция.

Цветан Тодоров е известен на първо място като литературен критик и теоретик, неговите философски рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за антропологията и социологията.

Книгите на Цветан Тодоров, писани на френски, се превеждат в България след 1984 г.

От няколко десетилетия въпросът за социалното неподчинение занимава трайно мислителите и политолозите.

Цветан Тодоров подхожда към него с осем биографични очерка на Ети Хилезум, Жермен Тийон, Борис Пастернак, Александър Солженицин, Нелсън Мандела, Малкълм Екс, Давид Шулман, Едуард Сноудън в книгата си „Непокорни“.

Тези наши предшественици или съвременници живеят и работят в различни страни и на различни поприща.

Но всички те отхвърлят от морални съображения определено социално зло, от което страда цяло едно общество.

Неподчинението им не е плод на негативизъм, евентуално присъщ на техния характер, а на стремеж да утвърдят положителни общочовешки ценности.

Непокорството – това е решение, от една страна, е отрицание, то означава отхвърляне на принуда, наложена със сила или мълчаливо приета от преобладаващата част на населението.

Но това отхвърляне е и отстояване на положителна позиция, непокорството е същевременно съпротива, утвърждаване.

Двояк процес, при който любовта към живота се намира в непрекъснато сцепление с ненавист към онова, което го трови.

Да се съпротивлявяш, означава първо форма на битка, която едно или повече човешки същества водят срещу друго, физическо и публично действие на други човешки същества.

Следователно подобна съпротива при всички случаи се явява вторична реакция срещу зло, насадено в обществото.

Освен това непокорният не е завоевтел, той не се стреми да установи ново господство, не е строител на идеално общество.

Ангажиментът му е насочен конккретно към отказ да се подчинява на силата, която иска да го покори.

И накрая, непокорството предполага, че групата на съпротивляващите се разполага с по-малко средства в сравнение с противника.

Непокорни са онези слаби, които без омраза и насилие се противопоставят на силните, на властниците.

Поради позицията си на слабост и средствата, до които прибягват понякога, се случва тези непокорни да бъдат определяни, поне за известно време, като „терористи”: те не се борят като редовни бойци, а възприемат техниките на партизанската война.

„Непокорен” се разбира и в друг смисъл, вече не в опозицията на по-мощен противник, а по отношение на анонимните сили, които действат вътре в нас.

Говорим също за отказ от дадена зависимост, за неподдаване на определено изкушение или на страсти, или на леснината, или пък на нетърпимостта и озлоблението, които усещаме да се надигат у нас.

Съпоставянето на тези два смисъла – общ и външен в единия случй, индивидуален и вътрешен в другия – често внася яснота.