.
Няма да те лъжа, че напълно съм разлюбил тази, преди теб. Нали знаеш, при мъжете е прието така: ако се разделим с любима жена, не си го признаваме публично.
Заобикаляме отдалече истинските си чувства и говорим само за това, колко различни сме били, и че за да го разберем окончателно, е трябвало да поживеем няколко години заедно. А това не е нищо друго, освен лъжа, под която има грамада от гордост.
В действителност, дълбоко в душите ни всичко е по-различно, не толкова егоистично. И ние тъгуваме, и ние се въртим в леглото заради нахлуващите спомени. И ние, както и вие, жените, търсим любимото лице сред тълпата.
По какво се отличава женската тъга от мъжката? Ние предпочитаме забравата. За някоя и друга седмица бягаме при „промеждутъчни“ жени – те ни целуват, удовлетворяват ни, помагат ни да забравим. Но в леглото никога не гледаме тези жени в лицето. Страхуваме се да не видим в тях чертите на онази, която обичаме истински. Онази, в която виждаме майката на децата си.
Не вярвам, че любовта се забравя. Невъзможно е да я пуснеш да отлети. Тя е като гълъб в клетка без вратичка – остава си там завинаги. В теб. Просто с времето започваш да се отнасяш по друг начин към онова, което е било.
С течение на времето този гълъб в клетка, отглеждан със спомени, става украшение в градината на сърцето ти.
В тази градина идват нови хора, на някои от тях показваш красивата птица от миналото, други пък не пускаш по-навътре от вратичката.
Но в крайна сметка непременно ще се намери някой, който ще те обикне заедно с твоите спомени. И това няма да е от милосърдие. Просто този човек има същата градина. И същия гълъб в клетка без вратичка.
Ще бъда честен с теб: понякога се пренасям мислено в миналото. И не защото тук, днес, до теб, нещо не ми достига. Ти си нещо друго. Ти си осезаемото ми настояще.
А онова, което е останало там, в миналото, са подводните течения на океаните, които някак неусетно променят ландшафта, но никога не изчезват.
Защо се разделихме? Заради думите. Ние, и двамата емоционални и избухливи, си наговорихме такива неща, че после не успяхме да престъпим изреченото. И двамата бяхме горди.
Всичко е толкова странно и достатъчно глупаво. Нима думите значат повече от чувствата? Нима думите са способни да разрушат отношенията на двама души, които се обичат?
Опитвах се да я върна. В онзи ден, на гарата, ѝ казах колко силно я обичам. На което тя отвърна: „Но аз вече не те обичам. Разбери го“.
Не ми оставаше друго, освен да я оставя да си тръгне. Макар да знам, че излъга! Или просто заблуждавам себе си?…
из „Ако ти знаеше…“, Елчин Сафарли