.
Ние, депресираните оптимисти, се раждаме такива. С депресия. Животът не чака дълго, за да ни поднесе достатъчно причини за нея.
Но жаждата ни за живот е толкова дълбока и неугасима, че депресията ни цъфти на фона на един непоколебим, упорит оптимизъм.
Нас, оптимистите в депресия, лесно ще ни разпознаете. Прекарваме дните си в дълбините на отчаянието, но с усмивка, която сякаш носи обещание за по-добър ден. Не че не скапваме всичко – работа, любовни връзки, дори приятелства – но го правим без умисъл, като в лоша шега на живота.
Тъжни сме, но все пак вярваме. Следващият път, казваме си, ще бъде различно. Ще се подредят нещата. И дори да знаем, че това е поредната илюзия, пак не се отказваме.
Обаче, нека си признаем – никой не обича вечно тъжните или леко раздразнени хора. А ние, увлечени в тъгата си, често не забелязваме кога ставаме обект на подигравка или наивност. Вглъбени сме в собствените си стратегии за измъкване от мрака. И това, разбира се, ни изненадва и натъжава още повече.
Но може би точно учудването и удивлението ни крепят. Именно то – онова детско любопитство към света, което, противно на всичко, продължава да свети в нас. То е в основата на нашия оптимизъм и е причината да останем тук, въпреки всичко.
Да, и ние имаме мечти. Но те са като облаци в кафето ни сутрин – красиви, но мимолетни. Понякога, ако денят е бил тих и нежен, облаците се появяват и в следобедното.
Минава ни през ума понякога просто да се откажем – да спрем играта, да натиснем бутона „Стоп“. Но тези мисли са само наш начин да си спомним колко прекрасно е да усещаш живота – дори когато си потънал дълбоко в сянката му, а после излизаш от нея, целият и непокътнат.
Нашата депресия не е буря. Тя е мъгла – гъста, мека и всепоглъщаща. В тази мъгла живеем, надявайки се, че един ден табелките „СВОБОДНИ СТАИ“ пред Рая и Ада най-накрая ще светнат с надписа „НЯМА“.
Но до тогава, за всеки случай – пазете здравословна дистанция!
автор: Катерина Петрова