.

Зад гърба си има повече от 40 години, отдадени на тотално съвършенство, превърнали го в един от най-необикновените, мистични, особени актьори на нашето време. А и не само.

Той е единственият актьор в историята, който е печелил три награди Оскар в категория „най-добра мъжка роля“. Освен това получава рицарско звание заради приноса му към драматургията.

Сър Даниъл Дей-Люис е един от онези малко актьори, които наистина се сливат с героя си. Влизат в кожата му, в езика, в маниерите, в начина на живот, в мечтите, в недъзите.

Даниъл е наполовина ирландец, наполовина евреин. В училище бива тормозен, защото е евреин и „шикозен“. Самият той признава, че богатата му фантазия, която години по-късно му помага да влиза в дълбочината на образите, които играе, се дължи именно на неговата интровертност от онова време. От малък не се разбира с никого и се гневи на всичко.

Прави филмовия си дебют на 14-годишна възраст във филм , в който играе вандал, което за него се оказва неописуемо удоволствие.

Въпреки че се представя отлично на сцената на Националния младежки театър в Лондон, той кандидатства за петгодишен стаж като дърводелец на шкафове. Бива отхвърлен поради липса на опит.

Люис е един от най-селективните актьори във филмовата индустрия, участвал е само в шест филма от 1998 г. насам, с цели пет години между ролите. Това вероятно се дължи на нечовешкото вживяване във всяка една от ролите му. 

За ролята си в „Последният мохикан“ построява кану, не пропуска да носи със себе си и оръжие, дори на коледната семейна вечеря. Някъде по това време се научава и да дере животни…

За ролята си в „В името на отца“ Даниъл прекарва няколко нощи зад решетките само на хляб и вода. И на всичкото отгоре всеки, който минава покрай килията му, е „задължен“ да го обижда и да го залива със студена вода. 

За да изиграе по най-убедителен начин болния от церебрална парализа ирландски писател Кристи Браун, който движи само левия си крак, актьорът живее месеци наред в инвалидна количка, с която се придвижва навсякъде. Да, той наистина живее, защото отказва да слезе от нея и членовете на екипа на филма „Моят ляв крак“ трябва постоянно да го местят в нея и да го хранят с лъжица сякаш е истински инвалид! 

За екранизацията на „Непосилната лекота на битието“, по романа на Милан Кундера научава чешки език. В продължение на три години тренира по-усилено от професионалните спортисти бокс, за да направи ролята си в „Боксьорът“ толкова добра. 

С дълбоко желание да вдъхновява другите, той се надява, че работата му може да запали у тях обновен възглед за живота, насърчавайки ги да намерят красотата в обикновеното.

За Люис актьорството е много повече от професия – то служи като мощен проводник за изследване, растеж и непрестанно очарование от безкрайните дълбини на човешката психика.

Вярвам, че изкуството във всичките му форми има силата да промени света, като докосва сърцата и отваря умовете.

Повечето филми, които правя, ме въвеждат в един тайнствен и за самия мен живот.

Намирам вдъхновение в обикновените хора, които наблюдавам, и историите от ежедневието.

Единственият начин, по който мога да се доближа до всеки герой, е да се опитам да разбера неговите добродетели и недостатъци, неговите силни и слаби страни.

Може би съм особено сериозен, защото не съм наясно с потенциалния абсурд на това, което правя.

Най-щастлив съм, когато напълно се изгубя в даден герой, когато престана да бъда себе си и стана съвсем друг.

Предполагам, че имам силно развита способност за самозаблуда, така че за мен не е проблем да вярвам, че съм някой друг.

Имам странна връзка с времето. Не знам, че минава.

Обувките са странно нещо. Ако събуете обувките си в ситуация, в която сте уязвими, ще се почувствате 10 пъти по-уязвими.

Има тъга в това да видиш един човек в неговата първичност.

Аз съм малко перверзен и просто мразя да правя нещата, които са най-очевидни.

Не се интересувам да играя герои, които са точно като мен. Искам да изследвам човешкия опит от различни гледни точки.

Гласът е толкова дълбоко, лично отражение на характера.

Колкото по-артикулиран е някой, толкова по-подозрителен съм към него. Харесва ми да чувствам, че важните неща остават недоизказани.

Обичам да седя и да гледам хората. Обичам да седя и да слушам хората.

В даден момент от живота си, ако имате късмет, можете да проектирате начина, по който нещата се развиват.

Харесвам неща, които те карат да стискаш зъби. Обичам да навеждам глава и някак да вървя през бурята. Харесвам това чувство. Много ми харесва.

Единственото нещо, което изглежда ми е дадено, като се има предвид, че съм способен да бъда много, много разпилян и изключително мързелив, е способността да се концентрирам върху нещо, на което реша да отделя времето си.

Западът винаги е бил епицентърът на възможностите. Един от начините да се противопоставим на смъртността е да тръгнем на запад. Това е да хванеш слънцето, преди да се скрие зад хоризонта.

Съзнавам собствената си значимост толкова, колкото и потенциалната вреда, която едно камъче може да причини на предното стъкло на колата ми. Абсолютно не му обръщам внимание.

Работата, която върша, е почит към разказвачите, на които се възхищавам от детството си и продължавам да се възхищавам като възрастен.

Не избирам роли въз основа на техния потенциал за награди или признание. Избирам ги според историите, от които искам да бъда част.

Не правя филми, за да говоря за актьорско майсторство. Правя филми, за да разказвам истории и да достигам до публика.

Актьорството не означава да се показваш или да търсиш внимание; става въпрос за изчезване в герой и обслужване на разказа.

Вярвам в силата на разказването на истории да провокира размисъл, да предизвиква възприятията и да вдъхва съпричастност.

Не мисля за себе си като за „велик“ актьор. Аз съм просто човек, който обича това, което прави и се стреми да го прави добре.

Не се смятам за „звезда“. Смятам се за отдаден занаятчия.

Бог знае, не винаги съм бил успешен.