.
Измъчваме се над дребни, никому ненужни проблеми, разхищаваме мислите и чувствата си напразно, откакто сме се родили все гледаме само в краката си.
Спомнете си как като деца ни казваха: „Гледай си в краката, гледай да не се спънеш и да паднеш…“
Умираме без нищо да сме разбрали: кои сме и защо сме тук. А междувременно някъде дълбоко в нас живее един стремеж: натам, във висините, у дома! Към далечния свят, откъдето сме дошли.
И където живеят същите такива хора като нас. Само че те са у дома си и са щастливи. Даже ми се струва, че понякога те мислят за нас. Съжаляват ни много.
Не го ли чувствате и вие? Не сте ли имали чувството, че някой ви съжалява и ви чака?
Защо влюбените гледат звездите? Защо ги привлича така неудържимо небето? То се разтваря през тях като порта към един безкраен и познат свят.
Защо от деца сънуваме, че летим? А после, приближавайки се към старостта, сънуваме, че падаме стремглаво надолу. О, това чувство е ужасно! Но вие, вероятно още не сте сънували този сън.
Защо в сънищата си говорим абсолютно свободно на езици, които са ни съвършено непознати?
Защо ни изплуват като реална картина удивителни ландшафти и структури, които в съня са ни до болка познати, но никога не сме ги виждали наяве. Защо?
А чувствата, които сънуваме са необикновени, ярки, горещи… но през деня ги забравяме!
Не ви ли се е случвало да срещнете някого и той да ви се струва познат, макар че никога преди не сте го виждали? Да го разпознаете като стар другар по едно-единствено негово движение, по миризмата, която излъчва?
Ами думите, насочени към нас, които никой не е изричал? Някой ни вика, зове за помощ, предупреждава за опасност. Десетки, стотици гласове. Откъде идват? Те са в кръвта ни.
Ако всичко това го нямаше?! О, ако го нямаше! Нима би си струвало да се живее такъв кратък живот, кратък като миг?
Но в рамките на един малък живот ние се раждаме и умираме десетки пъти заради много други хора. Какво е това? Кажете. Това фантазии ли са?
Но те са по-големи от целия живот. Защо ги убиваме? Та нали те живеят в нас по някаква причина? Погледнете хората. Те дали щяха да се обиждат един друг, да се измъчват взаимно, ако знаеха за това, че са едно единно цяло?
Ако помнеха, че животът им е толкова кратък и ако отгатнеха собственото си желание да съзрат този далечен свят. Всичките ни беди и нещастия са кратковременни.
Нашите деца или внуци, или правнуци – те ще разберат това. Ще отхвърлят всичко дребнаво и нищожно. Вярвайте ми, те ще се обичат един друг.
А на своите деца ще казват: „Не си гледай в краката, вдигни глава нагоре!“
Из „Фантазиите на Фарятиев“, Алла Соколова, 1976г.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Бъди себе си и най-вече не показвай престорена любов – ДЕЗИДЕРАТА