.
За да може да подреди мислите си, човек се нуждае от постоянна комуникация с другите. За да върви животът ни както трябва, е нужно да мислим, а в повечето случаи мислим, когато говорим.
Ние трябва да говорим за миналото, за да можем да разграничим обикновените преувеличени тревоги, които тровят мислите ни, от истински важните преживявания. Нуждаем се да говорим за естеството на настоящето и за плановете ни за бъдещето, за да знаем къде се намираме, накъде вървим и защо сме поели натам.
Трябва да подлагаме своите тактики и стратегии на преценката на другите, за да се уверим в тяхната ефективност и устойчивост. Трябва да слушаме себе си, докато говорим, за да можем да подредим първичните си телесни реакции, движещи мотиви и емоции и да ги превърнем в нещо свързано и разбираемо, а също и да се освободим от онези тревоги, които са преувеличени и ирационални. Ние трябва да говорим – за да си спомняме, но и за да забравяме.
Според големите дълбинни психолози Зигмунд Фройд и Карл Юнг здравият разум е отличителна особеност на индивидуалния ум. Според тях хората са добре приспособени, когато подличностите, съществуващи в тях, са правилно интегрирани в структурата на личността и са намерили хармонична изява.
Но хората съществуват в обкръжението на други хора, а не като чисто индивидуални умове. Психиката на индивида може понякога да не е в „пълна изправност”, но в това няма нищо страшно, ако поведението му е поне минимално приемливо в очите на другите.
Казано с прости думи: ние делегираме извън себе си проблема със здравия си разум.
Хората остават психически здрави не само благодарение на целостта на собствения си ум, но и защото околните непрекъснато им напомнят как да мислят, действат и говорят.
Ако започнете да се отклонявате от правия, тесен път – тоест да постъпвате неправилно, – хората ще реагират на вашите грешки, преди те да станат прекалено големи, и по един или друг начин, с присмех, критика или шамар, ще ви накарат да влезете в релси. Те ще повдигнат вежди, ще се усмихнат (или не), ще обърнат внимание (или не).
С други думи, ако хората са склонни да търпят присъствието ви, те постоянно ще ви напомнят да не се държите лошо и също толкова постоянно ще изискват от вас да бъдете на висота.
И тогава единственото, което ви остава, е да наблюдавате, да слушате и да реагирате подобаващо на получените напомняния и подсказки. Така можете да се почувствате достатъчно мотивирани, за да се вземете в ръце и да не се плъзнете по надолнището.
Това е чудесна причина да започнете да цените факта, че се вписвате в света на другите – приятели, членове на семейството, съперници – независимо от чувството на тревожност и неувереност, което социалното вазимодействие често поражда.
Как обаче сме постигнали единодушие по въпроса кои модели на социално поведение допринасят за психическата устойчивост?
Това изглежда страшно трудна, ако не и непосилна задача, имайки предвид дилемите, на които непрекъснато се натъкваме. Коя цел да преследваме: тази или онази? Как се определя дали една свършена работа е по-важна и по-стойностна от друга? Кой е най-компетентният, най-изобретателният и най-борбеният и следователно заслужава да му отстъпим позицията на лидер?
Тези въпроси са получили отговор до голяма степен в резултат на напрегнати преговори – вербални и невербални, – в които са определени нормите на индивидуалното поведение и на колективното сътрудничество и съревнование.
Онези неща, които намираме за ценни и заслужаващи внимание, стават част от социалния договор; част от наградите и наказанията, които се раздават при спазаване – или съответно неспазване – на социалния договор; част от това, което непрекъснато ни напъства и напомня: „Ето кое е ценното. Погледнете/обърнете внимание на това, а не на нещо друго. Преследавайте/правете стъпки към тази цел, а не към някоя друга.”
Спазването на тези указания и напомняния до голяма степен е точно това, което наричаме здрав разум – качеството, което се изисква да проявяваме от най-ранна детска възраст.
За да внесем ред в собствения с ум, ние се нуждаем от посредничеството на заобикалящия ни социален свят, в противен случай сме изгубени.
източник: „Отвъд реда“, Джордан Питърсън