.
СОБСТВЕНИЯТ ФАШИЗЪМ
Като че е станало удобно правило за всички беди да виним единствено обществени устройства, системи, идеологии и отделни личности, които ръководят различни народи.
Често пъти без никакво колебание ние даряваме себе си с правата на най-справедливи съдници и лишени от чувство за хумор, поставяме нашите собствени „аз“ извън планетата.
И разбира се, великодушно забравяме нашите лични участия в извършването на простъпките, греховете или престъпленията, които съдим.
Ние обичаме да съдим всички други, освен себе си. Всеки би казал, че това е един от най-човешките грехове, защото е присъщ всекиму.
Но аз започвам с него, не за да оправдавам съществуването на порочни обществени системи, идеологии и водачи, а за да се опитам да разбера размера на нашата собствена вина, размера на онова, което всъщност храни, поддържа и крепи така здраво обществената неправда.
Въпрос стар, колкото е стар светът. Много пъти мнозина са се питали: „Само обществените форми на фашизма ли бяха виновни за нещастията на милиони хора?“
Много пъти мнозина се питат: „Само комунистическата идеология ли е виновна за нещастията на други милиони хора?“, „Само Сталин и Берия ли бяха виновни?“ И естествено, отговорът си остава едно огромно „НЕ САМО“.
Нека най-напред кажа, че в този ред на мисли не правя никаква разлика между фашизъм и комунизъм. Използвам думата фашизъм като исторически по-ясна и конкретна, при това без измамното очарование на думата „комунизъм“.
И двете изразяват в абсолютно еднаква степен отказа на човека да има свое лице, свой характер, своя индивидуалност, отказа на човек да бъде себе си, като се превръща в амфорна част от нечие стадо със стаден характер, стаден глас, стаден тип.
За мен няма никакво значение в името на какво става остадяването на отделна човешка личност – дали в името на една велика нация, или в името на едно въображение, щастливо бъдеще.
Но преди да стигнем до стадото, нека се спрем на онова, което фактически го формира и което не е отвън приетата идеология или личност, а [именно на] СОБСТВЕНИЯ ФАШИЗЪМ. Нека се взрем в себе си и потърсим корените му в тяхната дълбочина.
Може би първият белег на собствения фашизъм това е отказът ни да признаем съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас.
Собственият фашизъм започва от момента на приятното усещане, че аз съм нещо повече от този срещу мен, от произволния, понякога необуздаем инстинкт, че в моето съществуване е вложен повече смисъл, отколкото в неговото.
И почти едновременно другият инстинкт – да покажа моето превъзходство, като реализирам какъв да е вид негово подчинение. Така че един от първоизточниците на собствения фашизъм е този неудържим глад да бъдем повече от другите.
Всеки може да види, че особено комунистическата идеология и цялата дейност на комунизма разви в най-висока степен това най-ужасно начало на собствения фашизъм.
Теорията за класовата борба, целият марксизъм по принцип, онова, което наричат ленинизъм, не е нищо друго, освен идеологическото развитие на собствения фашизъм.
Защо отказът да признаем равноправието и независимостта на другите човешки същества води до второто начало на собствения фашизъм – отказът да разбираме другите.
Ние сме заставени да се отнасяме към тях единствено през тесните рамки на собствената ни предпоставеност.
Ние затваряме всички шосета и пътища за действителен контакт с другите и прекарваме всички съобщения през цензурата на собствената ни предпоставеност.
Ние казваме „Той е Това“ и се отнасяме към него като към „Това“, което обикновено е твърде далеч от действителното „Той“. Ние отказваме да разбираме всички мотиви, причини, стъпки, чувства, прояви, които не кореспондират с нашата представа за „Това“. А да не забравяме, че същността на „Това“ иде от първото начало на собствения ни фашизъм – а именно, че Той не е нито равноправен, нито равностоен, нито независим от нас.
Нашата предпоставеност е нашата слепота. Ние не желаем да видим истинското лице на този срещу нас, както не желаем да разберем истината, заложена в неговата неповторима оригиналност. Защото всяко човешко същество е неповторимо и оригинално.
Ние кореспондираме само с онази част от него, която изнася на нашата предпоставеност. При това наше очевидно и пълно неразбиране на човека отсреща ние фанатично настояваме, че нашето мнение или присъда е единствено правилната.
Мисля, че няма нужда да посочвам крещящо очевидните примери в българската действителност, които илюстрират огромния размер на собствения фашизъм, който е вкоренен дълбоко в почти всички отношения.
Неразбирането на другите ни лишава от установяването на действителни контакти, лишава ни от най-скъпоценните елементи на човешкото общение – любовта, прощаването, великодушието, оправданието…
…Собственият фашизъм – това са бесовете у нас, това е може би, което всички религии наричат Дявола.
И сега нека подчертая един особено важен момент: отрекъл правото на другите на независимост, собственият фашизъм отрича и нашето право на независимост. Той е, който ни превръща от свободни същества в членове на различни видове стада.
Винаги ме е смущавало, че милиони отделни хора преглъщат идеята за остадяването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото. Защо?
Поради какво те се отричат от свободата си, за да приемат покорно и подчинено някакво място в стадото. И не е ли нелогично, че те отричат равноправието и независимостта на другите отделни човешки същества, но признават стадото? Може би тъкмо защото в стадото никой не е свободен, защото то гарантира сигурност, обезпеченост, подкрепа.
Освен това взаимоотношенията в стадото потенциално съответстват на напиращия отвътре собствен фашизъм. Въпросите на кариерата, на борбата за печалба, на създаването на приятели и врагове, на задоволяване амбиции и суети – всичко това може да вирее само в атмосферата на някакво стадо, независимо дали то е по-малко или повече демократично.
Стадото кастрира окончателно духовната рождена индивидуалност на своите членове, смъква пъстрите им дрехи и им навлича униформи, като в замяна на това им дава своята подкрепа и тържеството на собствения фашизъм – че вие или аз принадлежим не на себе си, а на стадото или на неговия водач. Собственият фашизъм кулминира в пълното отричане на човешката ни индивидуалност…
…Отнело ви човешката индивидуалност, стадото ви предлага куп улеснения. Първо, вие нямате за какво да мислите, има кой да мисли вместо вас.
Второ, стадото има една истина – истината на мнозинството – няма значение дали това мнозинство е реално или фиктивно.
Трето, стадото не търпи изключения – опитът да се отделите от него, се нарича измяна или предателство. Опитът да не блеете колективно, а да изразите собствения си глас, се нарича индивидуализъм и се наказва.
Четвърто, стадото се ръководи от овчаря и никой няма право да обсъжда посоката, в която той води стадото, иначе ще си има работа с кучетата.
Пето, стадото изисква пълно и безпрекословно подчинение.
Шесто, стадото изисква служене… Биха могли да се дефинират още много типични черти на стадото, но моята тема е собственият фашизъм, или по-добре потенциалното желание на мнозина хора да принадлежат към някакво стадо…
…Собственият фашизъм е в центъра не само на нашите обществени отношения, но преди всичко в центъра на личните ни отношения. Той е още по-жесток и страшен, когато засяга съпруга, деца, приятели, близки.
Идеологията, разните ръководни грешници, драматичните събития са само поводът за проявата на собствения ни фашизъм, както Сталин беше не толкова убиец, колкото повод на хора, обладани от беса на собствения фашизъм, да убият други хора.
И накрая да не пропусна нещо друго. Собственият фашизъм е този, който милостиво ни предлага да прехвърли личната отговорност за нашите собствени действия от нашите плещи върху масата на стадото. Но нека не се лъжем.
Стадата са безотговорни, а отговорността на техните членове ще си остане завинаги лична, персонална. Собственият фашизъм е нашата най-страшна драма…
