.

Можеш да живееш и в самота, ако чакаш някой.

Който се смее последен, се смее сам.

Щастие – тогава когато времето спира.

Може да се вярва само в невероятното. Останалото е очевидно.

Хората си въобразяват, че птиците пеят за тяхно удоволствие.

Десетата муза – безсъница.

Не се опитвайте да кажете последната дума, опитвайте се да направите последната стъпка.

Ние несъзнателно мислим, че Бог ни вижда отгоре – но той ни вижда отвътре.

Всеки човек носи специфична болка. Денят, в който я приеме, е денят, в който става истински човек.

Последни се износват лошите сърца.

Когато презрението е взаимно, то не се унищожава, а се удвоява.

Оптимизъм – карикатура на надеждата.

Лошите постъпки рядко остават без възнаграждение.

Закон на политиката: по-опасно е да създадеш четири недоволни, отколкото един доволен и трима завиждащи.

Истината, казана без любов, поражда грешка.

Небето е много по-населено, отколкото Земята.

Щастие, което е нужно да защитаваш, в същността си вече не е щастие.

Младият става възрастен, когато започне да разбира, че възрастни не съществуват.

Преимуществото на известността е в това, че тя ви избавя от необходимостта да пояснявате написаното от вас.

Когато едно дете открадне велосипед, кое е по-важно за обществото – участта на велосипеда или участта на детето?

Глупаците се оплакват, че ги взимат за глупаци.

Жилбер Сесброн е роден в Париж на 13 януари 1913г. Писател, есеист и драматург с католическо възпитание и вдъхновение. Първия си роман издава през 1944г. в Швейцария – „Невинните на Париж“, който има голям успех и още същата година му носи наградата на Гид за книгата.

Славата му нараства с книгата „Нашият затвор е едно кралство“, излязла през 1948г. и донесла му наградата Сент Бьоф, както и с най-известната му пиеса, адаптирана за радио и за големия екран: „Полунощ е доктор Швайцер“, публикувана през 1952 година.

Като белетрист, есеисти драматург, Жилбер Сесброн третира теми от съвременността, които дълбоко го вълнуват: обикновените свещеници в „Светците“, престъпността сред младежта в „Загубени кучета без нашийници“, евтаназията в „По-късно е отколкото си мислиш“ или насилието и не-насилието в „Между кучета и вълци“.

С очевидна искреност и съчувствие, Сесброн пише да мизерията, страданието и униженията на най-необлагодетелствуваните класи и прослойки.

Раздвоен между народен изказ и литературен стил, Сесброн успява, заедно с избора на сюжетите си да достигне до много широка читателска публика.

През 1957 публикува сборник текстове, част от тях публикувани в различни вестници. От 1972 се заема със обществена дейност и оглавява благотворителна асоциация Подпомагане на народа на Франция.

През 1978 получава наградата на Кметството на Париж за цялостно творчество, умира на 66 години.