Никога не се влюбваш в друг човек, другият е само катализатор и вестител.
Влюбваш се в самия живот и в зашеметяващите му възможности.
Потъваш по-дълбоко в твоето собствено сладко присъствие, в неизменната широта на сърцевината на съществото ти.
А приписваш това на друг човек.
Или го обвиняваш, когато ти си се изключил.
Но всичко това си ти и всичко е заради теб и заради изцелението ти, и за спасението на този свят.
То е преоткриване на това кой си наистина, зад маската, зад внимателно изградените фасади, зад безкрайно изобретателните защити, създадени по една едничка причина – да ти спечелят любов или да попречат да я загубиш, сякаш любовта някога е била нещо, което може да се спечели или изгуби.
И така, просто се влюбваш в любовта, в своята природа, в своето сърце, което е и сърцето на другия, защото няма разделение в широтата, няма двойна широта, а само Една.
Няма нужда да напускаш себе си, за да узнаеш какво търсиш. Ти си Едното, никога търсач на любов, а самият ѝ извор, и дестинация, и причина, и можеш да се движиш и да имаш своето битие в свят като този.
И пак можеш да блестиш като слънце, и понякога други ще блестят заедно с теб, или няма да блестят, ще търсят твоя блясък или ще се страхуват от него, но ти ще продължаваш все да блестиш, защото си влюбен в самото блестене.
Да познаеш любовта означава да знаеш, че любовта никога не може да бъде намерена, защото тя блести в самото търсене, в намирането, в изгубването, в силата на блестенето, дори и в покоя на нощта.
Както Фройд е разбрал, не можеш да обичаш онова, което желаеш, и не можеш да желаеш онова, което обичаш. Защото любовта винаги е по-близо, по-интимна, на по-малко разстояние от желанието, неспособна да обективизира или сама да бъде обективизирана.
Аз съм любов, и аз съм това, което си ти. Това е всичко.