.
– Подлецът, чедо, почти винаги живее в дома ти…
– Как така?! Не разбирам, дядо…
– Оказва се онзи, който си е построил храм в сърцето ти; посадил е градина в душата ти, грижил се е известно време за нея, порадва се… порадва се малко на цветовете ѝ, па реши да стъпче цветята с калните си обувки и да разруши храма със същите ръце, с които го е градил бавно, тухла по тухла.
Подлец, дете, понякога се оказва човекът, който наричаш „дом“, „семейство“, „приятел“…
Същият, който знае всичките ти слабости, знае душата ти като пътна карта и пътеките към раните ти и стъпва в тях.
– Но защо, дядо? Нали е твой приятел в живота? Защо ще го прави?
– Защото, чедо, той самият е слаб. И като стъпче цветовете и срине храма ти си втълпява, че е силен, че той контролира нещата (хората водим безсмислената битка за власт, за контрол), че той е независим, а ти – зависим, че е по-силен от теб.
Ама не е… точно обратното е.
Тоя човек, е малък, от мене да знаеш. Всеки, който те наранява е недорасъл за любовта. Не я разбира.
Но ти не се притеснявай, дете. След такава разрушителна буря, в душата ти отново ще поникнат цветя… повече от преди, дори и по-хубави, защото почвата е била отъпкана, обърната, това е благодат за нови цветове.
И пак ще имаш храм, но по-стабилен, защото строителят, който избереш, ще те разбиРа, няма да те разбиВа.
автор: Николета Иванова