.

Виктор Франкъл е австрийски невролог и психиатър. Той разработва собствено психотерапевтично учение, което още през 1926 г. обозначава с понятието логотерапия.

„Logos“, според личното предпочитание на Франкъл, се използва в значението на „дух“.

Духът е онова измерение на човешкото, което в най-голяма степен вълнува човека и лекаря Виктор Франкъл, и от което според него изобщо тръгва различието между хуманната и ветеринарната медицина.

Виктор Франкъл смята, че не човекът поставя въпроса за смисъла на своя живот, а животът поставя този въпрос пред него не с думи, а с действия.

Франкъл е убеден, че смисълът не е субективен, човекът не го измисля, а го намира в света, в обективната действителност, именно затова той се явява за човека като императив, изискващ своята реализация.

„Живот“ не е неопределено понятие, а нещо съвсем реално и конкретно, което определя съдбата на всеки човек, различна и уникална във всеки отделен случай.

Нито един човек и нито една съдба не могат да се сравняват с друг човек или друга съдба.

Нито една ситуация не се повтаря и всяка изисква различен отговор; в някои случаи ситуацията, в която се намира човек, изисква той да предприеме някакво действие; в други може да се окаже, че е по-добре да обмисли и да извлече съответните заключения.

А понякога може да се окаже, че от човек се изисква единствено да приеме съдбата си и да носи своя кръст.

Всяка ситуация се отличава със своята уникалност и във всеки даден момент има само един правилен отговор на проблема, породен от тази ситуация.

Ако се замислим в какво намира смисъл човекът от улицата, ще открием, че има три начина да придадем смисъл на живота:

Първият е като изпълним задължение или създадем работа.

Вторият, като почувстваме нещо или срещнем някого; казано с други думи, можем да открием смисъла не само в работата, но и в любовта.

Но най-важен е третият: когато се окажем изправени пред ситуация, която не можем да променим, сме призовани да дадем най-доброто от себе си, да се издигнем над самите себе си и да израснем, надминавайки собствените си предели; с една дума, да трансформираме себе си.

Това се отнася за всеки един от компонентите на класическата триада – болка, вина и смърт, – когато успеем да превъзмогнем страданието и да го превърнем в успех и човешко постижение; да открием във вината възможност да се променим към по-добро; и да видим в преходността на живота стимул за предприемане на отговорно действие.