.
Поставяме огромни бариери около себе си. Строим каменни зидове. Издигаме стени. Правим го във всичко, в което изпитваме страх. В отношенията си с другите, в мечтите си. Сами стъпкваме шансовете си.
Всичко в природата изисква време. Дайте шанс на всичко да се случва.
Рискувайте и забравете за сигурното. Бягаме от всичко непознато, неосъзнавайки, че дори онова, което имаме за познато сега, преди е било също такова.
Спираме потенциални отношения. Вмъкваме се в живота на другия и очакваме той още в самия зародиш на връзката си с нас да изпълни всички наши нужди. Да бъде перфектен, да бъде истински.
Така постъпваме и с мечтите си. Прекарваме стотици часове на място, което не ни носи удоволствие, но не предприемаме крачка, за да си тръгнем, защото нямаме онази сигурност, която усещаме сега.
Губим се в собствения си, измислен истински свят – на перфектния човек, на перфектната работа…
Губим връзка със сърцето си. Онова сърце, което иска най-доброто за нас, но ние не му даваме шанс.
Всичко, което искаме идва, ще дойде или е дошло в живота ни – просто трябва да изгубим за малко почва под краката си, да скочим в неизвестното, да затворим очи и да спрем да търсим.
Не бягайте от него. Вземете си го, във вас е – целият ви живот зависи от изборите, които правите сега.
Или казано накратко с едни от най-любимите ми думи – нищо не боли повече от пропуснат шанс. От можеше, от трябваше, от почти…
Можеше да живея.
Трябваше да живея.
Почти живях.
автор: Силвия Крумова
