.

Владимир Карамазов е не просто актьор, а творец, който завладява публиката с таланта, харизмата и неуморния си дух.

Неговите талант и харизма пленяват публиката от години. Роден на 27 април 1979 г. в София, той се изявява не само като актьор, но и като продуцент и фотограф, оставяйки своя отпечатък в различни сфери на изкуството.

Получава артистичния псевдоним Карамазов от режисьорката Лилия Абаджиева за ролята на Ромео.

Участва в постановката на Театър 199 „Рибарят и неговата душа“ по Оскар Уайлд, режисьор Мариус Куркински, която се играе повече от 10 години и има над 200 изиграни представления.

Актьорската му кариера е белязана от множество забележителни роли на театралната и филмова сцена. С над 30 участия в постановки и 20 филма, Карамазов доказва своята многостранност и умение да се превъплъщава в разнопланови герои.

Неговият творчески път не спира дотук. Карамазов е запален фотограф, чиито фотоизложби печелят признание от публиката и критиката. Фотографиите му са не просто изображения, а прозорци към неговия светоглед и емоционалност.

Романтични роли най-мразя да играя. Ако е някой романтик в комедия, да го осмея и подиграя – може. Но романтик на сериозно е адски скучно. Не обичам това. Харесвам крайни персонажи – истерици, депресанти…

Мисля, че човекът принципно е създаден така, да вижда лошото и негативното. Много е лесно. Трудното е да видиш хубавото, а то го има. При всеки, може да е леко скрито, може да не се вижда на пръв поглед, но го има. Трябва просто да го открием и да го отгледаме, за да стане видимо и голямо.

Няма тайна за успеха. То мойто не е точно успех, а някакъв път или стремеж към успеха. Той идва ако наистина го искаш и посветиш живота си на него. Изисква много и затова не всеки може да се добере до него. Желание, труд и много стискане на зъби, може би това е тайната.

Много отрано осъзнах, че трябва да се занимавам с нещото, което харесвам и обичам. Ако не го намеря и през живота ми работя неща, които не са на сърцето ми, ще бъда нещастен. Преминах през разни тестове и разбрах, че съм прав. Кандидатствах в училища, в които не исках да уча. Изкарвах ниски оценки и всичко ми подсказваше, че не е това. Разбрах какво искам и започнах сам да го преследвам. Моята ценност тогава, а и сега, е, че животът е надпревара с времето. Трябва да смогнеш и предвариш времето, за да успееш. Става с концентрация, съзнание и желание.

Едно знам със сигурност. Хубавите, големите, стойностните неща се постигат с много труд. С много усъвършенстване и постоянство.

Вярвам в себе си и на себе си разчитам. В такъв свят живеем. Имам силна интуиция, която не ме предава. На нея се уповавам.

Известен можеш да станеш и ако се съблечеш няколко пъти гол и си публикуваш снимките в социалните мрежи, оттам ще те поканят в някое предаване, после във вестник и ето те известен. Въпросът е с какво ставаш известен. И по-ценното е да влезнеш в умовете и сърцата на хората за много дълго време. Това е трудно, но трайно и завинаги. Това е истинското мерило дали си успял в тази професия.

Някои хора допускат годините им да преминат покрай тях, без да се възползват от тях, докато други успяват да ги яхнат и да си вземат максимално от всяка секунда.

Толкова е важно истински да обичаме това, което правим. Само тогава се получават хубавите неща, само тогава всичко е истинско.

Много е важно да се пътува, ако имате възможност го правете, защото само така един човек може да се обогати истински, да си даде сметка за много неща, да се смири и да стане по-щастлив. Разширяването на мирогледа е основно и важно нещо. Само така ставаш широкоскроен. Когато видиш много, имаш възможност да сравниш, и то от видяното, не от чутото. Аз се чувствам богат и то заради моите пътешествия. Те са ми дали наистина много.

Ние живеем добре тук в България. В пъти по-добре от страшно много държави. Почти съм обиколил континента Азия и там съм виждал невероятна мизерия. На такива места съм разбирал, че ние всъщност сме добре, България пред всички тези места е като рай. Не си даваме сметка, но е така. Не че това трябва да ни успокоява, непрекъснато трябва да се стремим към по-добър живот. Огромна част от света живее на ръба на мизерията. Тук е по-цветно, спокойно, красиво и уютно.

Винаги съм бил леко скептичен към новото поколение и то заради няколко генерални неща. За това, че младите не ги интересува какво е било преди тях и заради вроденото им завишено самочувствие и самооценка – те просто са много добри във всичко.

Това, което не мога да преглътна,  са лъжата и лицемерието. Първото ми е безкрайно противно, защото е подло. Ние сме хора, които можем да говорим и ако нямаш елементарното уважение да казваш истината на близък човек, то ти си страхлив и дребен. В разговор всичко може да се изчисти, стига да се даде шанс за разговор. Всичко би могло да се прости. Лицемерието също е неприятно. Предпочитам да ми се каже всичко в лицето. Аз знам, че не всеки може да ме харесва и да харесва това, което правя. Предпочитам да ми се каже, отколкото да ме обсипват с лъжливи ласки.

Нищо няма значение, освен добрите човешки взаимоотношения. Човешките взаимоотношения отдавна станаха за мен най-сложното нещо на света. Не работата, не мизерията, не трудният живот – а точно простите човешки взаимоотношения.

Истината е най-лесна. Всичко се свежда до това да я кажеш.

Всичко се случва, защото трябва да се случи. Човек май не е толкова силен, че да управлява всичко в живота си, да го контролира. По-слаби сме и по-скоро се самозалъгваме, че нещо управляваме.

Можете да посетите блогът на Владимир Карамазов тук: https://vladimirkaramazov.com/home/