.

В „Политиката отвътре“ с конкретни примери Иван Костов обяснява често непонятни за обикновените граждани процеси, които формират едно демократично общество, а също и това колко по-сложни са тези процеси в страна, която все още се намира в преход, и особено на фона на световни трансформации и катаклизми.

В тази книга министър-председателят на България в периода 1997 – 2002 г. споделя своя опит, разказва за допуснатите грешки, но и за верните решения, въвели България в общността на свободните и развити държави.

Авторът посочва причините страната ни да остава пленена от мафията, противопоставила се яростно на всеки опит за налагане на върховенство от закона; описва превземането на съдебната власт, службите за сигурност и медиите, спирането на реформите, подменянето на истината и носталгията по комунизма, заради които преходът остава недовършен и българската демокрация в криза.

След края на тоталитарния режим „народът” влезe в труден и мъчителен преход, в края на който трябваше да се превърне в общество, в което мнозинство са гражданите. Когато това стане, преходът веднага ще бъде завършен.

Тези, които ще възразят, че нямаме гражданско общество, защото сме бедни, имаме неравенство, средната класа отсъства и е малцинство, следва да знаят следното: може да си беден и да не си от средната класа и въпреки това да си гражданин, ако си свободен и имаш защитени права, ако пред закона си равен с всички останали, включително с държавните институции.

Да си гражданин, не означава да си богат или поне заможен, а да не продаваш гласа си на избори, да не вярваш на митове и откровени лъжи, да носиш отговорност за собствените си избори и да не товариш други със собствените си неуспехи и провали.

Изглежда просто, но гражданин не се става лесно. Дори е по-трудно, отколкото това е станало при първите демокрации. Причината е, че там третото съсловие е отвоювало правата и свободите си от феодалната аристокрация и монархията с борба, водена от градската буржоазия.

Ние получихме това, което успяхме да вземем, без борба, като подарък, след като комунистическият лагер загуби Студената война. Нямаше бурожазия, нямаше водач, който да има интереси всички да получат равни права и свободи.

В Западна Европа са вдигали барикади, за да има парламент, а нашите бунтове и протести винаги бяха срещу парламента.

Не е добре със задна дата да търсим оправдание или вина другаде. Но е добре да разбираме, че преходът е борба на новото със старото и тази борба се води както вътре във властта, така и във всеки от нас. Води се вътре в обществото между неговите различни общности.

Днешното общество, в което се превърна „народът” на Народна република България, е вътрешно конфликтно и силно противоречиво. Това общество е конфронтирано, с яростно настроени помежду си общности, до степен да губи своята свързаност и съгласие, да се отчайва и да напуска отечеството си.

Въпреки промените в българското общество до началото на 2022 г. гражданската общност още е малцинство. Това твърдение се доказва лесно с резултатите от проведените избори.

Мнозинстовото българи не участват в борбата за изграждането и защитата на новото. Дори не я забелязват.

Не са на протестите и на барикадите за установяване на демокрацията. Напротив, повечето защитават и симпатизират с носталгия на миналото. Отричат постигнатия напредък.

Не оценяват, че приемането на България в НАТО ни направи част от система за колективна отбрана, която запазва мира, нашата сигурност и свобода. Не приемат, че сме част от евроатлантическата цивилизация, основана на принципите на демокрацията, личната свобода и правата на личността, и че това гарантира нашето благополучие – такова, каквото сме способни да създадем.

Това мнозинство не разбира и с какво заслужихме членството в Европейския съюз. Още по-малко прие, че членството и в двете организации означава и задължения.

Това мнозинство с остатъчно комунистическо съзнание наричам посткомунистическа общност. В нея влизат избирателите на бившата комунистическа (сега социалистическа) партия, партията на Държавна сигурност – Движението за права и свободи, мнозинството от бившата номенклатура на комунистическия режим, значителни части от съставите на репресивните служби, недоволни и разочаровани от прехода.

Тази общност винаги се противопоставя на реформите на прехода. С едно изключение през 1997 г., когато бе силно изплашена. Като мнозинство тя диктува на цялото българско общество своето отрицателно отношение към демокрацията и пазарната икономика и това го превръща в посткомунистическо.

Сигурен съм, че колкото и да е мъчителен и бавен, преходът ще завърши, когато тази общност от мнозинство се превърне в малцинство в България. Тази общност не си дава сметка, че извращаването на демокрацията и корупцията се случват, когато мафията вземе връх и оглави държавата; счита, че те се рожба на самата демокрация.

Не осъзнава, че това, което я сполетява, става с решаващото нейно съучастничество по време на избори.

Тази общност не различава прогреса от регреса, за нея времето е спряло.

Тъй като не вижда и не оценява напредъка на страната, тъй като е убедена, че става все по-зле, обвинява самия преход и дори го обявява за криминален. Така напълно се откъсва от реалността, споделя ретроградни убеждания и страстно се самозаблуждава.

Действат и други причини. Една от тях е ширещото се политическо невежество. У нас има някакво простонародно, битово съгласие за целта. То може да се изкаже така: „добре е да сме богати като западноевропейците”.

Не се разбира как е постигнато това богатство в Западна Европа. Не се знае, че то е израдено върху ценности и принципи, които са издържали суровите изпитания на историята; че се дължи на висока производителност, постигната с вековни усилия, напрежения и лишения, както и на демократичните и компетентни институции, контролирани от вота на избирателите.

В разпокъсаната структура на българското общество изпъква общността на българските турци. Не вярвам, че тези хора споделят и подкрепят реакционната роля на ДПС в българския преход. Никой не може да ме убеди, че тези избиратели искат мафията да е на власт в България. Но овладявайки техния вот, бившата Държавна сигурност още в началото на прехода имплантира в българската политическа система свой сигурен инструмент за манипулации.

Друг силно манипулиран вот е този на неквалифицираните, на изпадналите в бедност и на значителни групи сред българските роми. Много избиратели от тези общности не познават силата на своето гласуване и не се замислят за личната си отговорност. Не са убедени, че властите зависят от тях, и отхвърлят усилията, които трябва да положат.

Като изключим избирателите с остатъчно комунистическо съзнание и тези, посочени по-горе, гражданската общност остава малцинство. А без нея няма как да станем „богати като западноевропейците” само с техните подаяния (които при това отиват в едни и същи ръце).

Ще продължаваме да се питаме защо сме най-бедни и няма да си задаваме правилния въпрос: защо сме с най-ниска производителност в Европейския съюз?

Политиците у нас не разбират важното, че демокрацията и пазарната икономика са органично цяло – едното не може да замести другото.

Няма демокрация без пазарна икономика и обратно, без демокрация икономиката става джунгла, в която господстват монополи и престъпност.

Без пазарна икономика няма гражданско общество. Затова двете се градят заедно и едновременно.

Ползата идва от усилието и от компромиса, който трябва да направим по отношение на средставата. Казано по-грубо и с познатите на посткомунистите термини от миналото, няма демокрация без капитализъм.

Развитието на страната е невъзможно без частна инициатива. Не се реализира печалба без поемане на риск. Не се получават високи доходи без успех в конкуренцията. И ако разширим изброяването на трудните условия, няма свобода без самодисциплина, права без отговорност, справедливост без спазване на закона.

Светът след прехода е двулик – има бляскава и трудна страна. Няма как да постигнем само блясъка и да избегнем трудностите. А посткомунитическото ни общество точно това се опитва да прави.

Общото благо е като градеж на дом. То е общо дело, в което участват всички негови бъдещи обитатели. Движеща сила на градежа е вътрешният ни общ стремеж, друга няма.

Ако хората не са убедени – градежът не се получава; не са в състояние да направят план и да го изпълнят; не могат да постигнат съгласие помежду си дори за какво са се събрали и емигрират или започват да хулят.

Така едни градят, други сторват обратното. И когато другите са мнозинство, градеж няма как да се получи.

Книгата на Иван Костов „Политиката отвътре“, можете да поръчате от издателство Сиела тук!