.

Текстът „Преходността“ е публикуван за пръв път през 1916 г. Зигмунд Фройд го пише през ноември 1915 по покана на Берлинското „Гьоте-общество“ за възпоменателен том с текстове на известни писатели и художници, който том то издава през следващата година.

Неотдавна се разхождах сред разцъфтяла лятна местност в компанията на мой мълчалив приятел и на един млад, но вече похвално известен поет. /Лу Андреас-Саломе и Райнер Мария Рилке/.

Макар поетът да се възхищаваше от красотата на заобикалящата ни природа, тя не съумяваше да му донесе радост.

Смущаваше го мисълта, че на цялата тази красота й е предначертано да отмине, че тя ще бъде заличена от зимата, също както и цялата човешка прелест, всичко красиво и благородно, което човекът е сътворил и би могъл да сътвори.

Всичко онова, което той по начало е обичал и на което се е възхищавал, му се струваше лишено от стойност поради това, че съдбата го е обрекла на преходност.

Фактът, че всичко красиво и съвършено чезне в ефимерност, както знаем, дава тласък на два различни душевни порива.

Единият отвежда към болезнената мирова покруса на младия поет, другият – към възбунтуване срещу утвърждаваната фактичност.

Не, невъзможно е да се налага цялото това великолепие на природата и изкуството, на света на нашите възприятия и на света отвън да се претопява в нищо.

Да се повярва в това би било твърде безумно и кощунствено.

Трябва да е наличен все някакъв начин то да продължава да съществува, въздигнато над всички разрушаващи го въздействия.

Повече от ясно е обаче, че това искане за вечност е резултат от живота на нашите желания, а не претенция относно стойността на реалността.

Болезненото обаче също може да бъде истинско.

Не съумях да се реша нито да опровергая всеобщата преходност, нито пък да изведа красивото и съвършеното като изключения.

Обаче възразих на песимистичния поет, според когото преходността на красивото носела със себе си и лишаването му от стойност.

Точно обратното, стойността му нараства!

Стойността на онова, което е преходно, е като стойността на редкия предмет във времето.

Ограничаването на възможността за наслада повишава нейната скъпоценност.

Обявих за непонятен начина, по който мисълта за преходността на красивото налага да бъде помрачена радостта ни от същото.

Що се отнася до природата, то красотата й се възвръща на следващата година след всяко унищожаване от зимата, и съотнесено с продължителността на собствения ни живот, това завръщане следва да бъде обозначено като вечно.

През жизнения си път ние наблюдаваме как красотата на човешкото тяло и човешкия лик чезнат все повече, но пък именно тази краткотрайност привнася към нейната очарователност нова такава.

Ако би имало цвете, което цъфти само една-единствена нощ, то неговият цвят не би ни изглеждал по-малко изящен поради това.

Как красотата и съвършенството на произведенията на изкуството и на интелектуалните постижения следвало да изгубят стойност поради времевата им ограниченост съумявах да проумея в също толкова малка степен.

Навярно ще дойде време, в което картините и статуите, които днес предизвикват възхищението ни, ще се разпаднат, или пък ще бъдем последвани от такъв човешки род, който повече не ще разбира творбите на нашите поети и мислители, или от такава геологична епоха, в която всичко живо на земята ще замлъкне, но ако сведем стойността на всичко красиво и съвършено единствено до определящата му роля за живота на нашите усещания, тогава няма потребност то да просъществува задълго; и оттук – то е независимо от абсолютното времетраене.

Тези съображения ми се сториха неопровержими, ала забелязах, че не бях направил никакво впечатление нито на поета, нито на приятеля ми.

Този неуспех ме доведе до извода за вмешателството на някакъв силен афективен момент, който замъглява тяхната преценка, ии вярвам, че по-късно открих кой бе той.

Душевният бунт срещу траура трябва да беше онова, което им отнема стойността на насладата от красивото.

За тези две чувствителни души представата, че красивото е преходно, донасяше предвкусване на траура по неговия залез, и тъй като душата инстинктивно се отдръпва от всичко, което е болезнено, те усещаха насладата си от красивото като възпрепятствана от мисълта за неговата преходност.

Траурът по загубата на нещо, което сме обичали или на което сме се възхищавали, изглежда на лаика дотам естествен, че той го обявява за подразбиращ се.

За психолога обаче траурът представлява голяма загадка, един от онези феномени, които, макар и непрояснени, ни отвеждат към други смътни моменти.

Според нашата представа ние притежаваме определена способност да обичаме, наречена либидо; в началните етапи на развитие то е било насочено към собствения Аз.

По-късно, макар всъщност от един много ранен момент нататък, то се отвръща от Аза и се обръща към обектите, които по този начин биват, така да се каже, поети в нашия Аз.

В случай че обектите бъдат разрушени или пък по някакъв начин са били загубени за нас, тогава способността ни да обичаме отново остава свободна.

Тя би могла или да приеме други обекти в качеството им на заместители, или за известно време да се възвърне обратно в Аза.

Защо обаче това отделяне на либидото от неговите обекти трябва да бъде дотолкова болезнен процес, е нещо, което не разбираме и което понастоящем не сме способни да изведем от никое допускане.

Единственото, което наблюдаваме, е, че либидото се вкопчва в своите обекти и не желае да се откаже от загубените обекти, дори когато има на разположение заместител. Ето това следователно е траурът.

Разговорът с поета се състоя през лятото преди войната. Година по-късно избухна войната и ограби от света неговите прелести.

Тя унищожи не единствено красотата на пейзажите, през които премина, и произведенията на изкуството, които досегна по пътя си; тя сломи и гордостта ни от достиженията на нашата култура, и уважението ни към толкова много мислители и хора на изкуството, и надеждата ни за окончателно преодоляване на различията между народи и раси.

Тя оскверни възвеличаваната безпристрастност на нашата наука, изложи нагонния ни живот в неговата голота, разпали у нас злите духове, които вярвахме, че сме усмирили задълго вследствие на продължаващото столетия наред възпитание от страна на най-достойните сред нас.

Тя стори така, че отечеството ни отново стана малко, а останалите земи – отново далечни и откъснати. 

Тя заграби от нас толкова много от онова, което сме обичали, и ни откри уязвимостта на редица неща, които сме смятали за недосегаеми.

Не е за учудване, че либидото – обедняло до такава степен откъм своите обекти – е инвестирано с тъй голяма интензивност в онова, което ни е останало, и че любовта към отечеството, нежността към ближните и гордостта от общите неща помежду ни рязко са укрепнали.

Ала дали онези другите – понастоящем загубени – блага, наистина са загубили и своята стойност за нас само поради това, че са се оказали в такава степен уязвими и податливи?

Сред нас има много хора, на които им изглежда именно така, но аз мисля иначе: че те нямат право.

Вярвам, че онези, които мислят по такъв начин и които изглеждат готови трайно да се откажат от онова, което им е скъпо, поради това, че то не се е доказало като достатъчно устойчиво, проста се намират в траур по загубеното.

Знаем, че траурът, независимо от това колко болезнен би могъл да бъде, преминава спонтанно.

Ако той се е отказал от всичко, което е било загубено, то той ще е изчерпил и самия себе си и тогава нашето либидо ще бъде отново освободено, за да замести – дотам, докъдето сме все още млади и жизнеспособни – загубените обекти с нови, по възможност също толкова ценни или пък още по-ценни.

Остава ни да се надяваме, че със загубите, причинени от тази война, няма да се случи нищо по-различно.

Едва когато траурът бъде преодолян, ще стане явно и това, че високата почит, която изпитваме към културните блага, не е пострадала поради това, че опитът ни е показал тяхната крехкост.

Ще съградим наново всичко онова, което войната е разрушила и по всяка вероятност – върху по-стабилна основа и по-дълговечно от преди.

превод: Елица Цигорийна, Светлана Събева