.
Пенчо Славейков има едно стихотворение, написано преди повече от 130 години – „Опак край“. Именно заради такива стихотворения той бил прокуден.
През пролетта на 1912 г. Славейков получава две писма. Вече година той живеел в Италия, далеч от родината, напуснал България, чувствайки се очернен и унизен.
С първото писмо Пенчо Славейков е информиран, че е номиниран за Нобелова награда за литература. Номинацията му идвала не от кого да е, а от най-изтъкнатия славист на скандинавските страни – Алфред Йенсен.
Но второто писмо забива поредната стрела в сърцето на поета – София информира Славейков, че пенсията му е спряна.
С разклатено здраве и разкъсана душа, поетът напуска този свят в малка къща край езерото Комо. Отива си тихо – както си отиват най-талантливите.
А ние все още сме си Опак край…
ОПАК КРАЙ
Имало някога край чудноват –
може и днес да го има!
Землище хиляди, хиляди той
мили квадратни обзима.
Блъска го Черно море от възток,
Бяло от юг го припира,
а до ребрата на Дунав бял
той се на север допира.
Тъмни гори го и буйни реки
пряко, на подплес просичат…
Някой историци „Опакий край“
бозна защо го наричат –
негли на присмех, а дявол ги знай,
негли съвсем справедливо…
Тъй ли, онъй ли – а в Опакий край
опако всичко отива.
Туй, що се вика устави, закон –
дим издимил се отколя:
всичко се върши по царския кеф,
т. е. по божия воля.
Знайни са тамо свещени слова:
равенство, братство, свобода;
както навсякъде, плява под тях
дъвче смирено народа.
Както навсъде, върховната власт
е и върховно начало…
Някога бил е държавният герб
лев, а сега – кречетало.
Да, кречетало! На този е герб
смисълът ясен и кратък;
зарад когото пък тъмен е, той
нека внимава нататък.
В Редец, столѝца на Опакий край,
върху висока могила,
каменозидана сграда стърчи
с надпис: „Тук брашно се смила.“
Каменозидана сграда стърчи,
вятърчева воденица –
тъмни ветрѝла отхвърлят далеч
сянка над цяла столѝца.
Цялото лято тя глуха стои,
делнични дни и недели;
само когато се вятър вести –
зиме – понякога мели.
Мигом мливари от целия край
стичват се тамо тогава –
денем и нощем все глъч, препирни
и непрекъсната врява.
Борят се, карат се кой по-напред
своята елда да смели…
Цялата сган се разделя на две
партии – черни и бели.
„Пущайте! Вятър от изток повя! –
белите викат: За срама!
Или пък тука съзвани сме ний
врява да вдигаме само?“
– Чакайте западний вятър! – крещят
черните ядно и диво:
Само от запад когато повей,
смила се хубаво мливо.
Викат, делякат се; върхът един
иска над други да вземе…
А воденични ветрѝла стоят
и неподвижни, и неми…
Воденичарят, накрехнъл калпак,
там под мустак се подсмива:
нему е уемът сигурен все –
има ли, няма ли мливо!
Ала и нему, ей врява и глъч
до̀сита вече омръзна –
грабна товарница той и завчас
луди мливари разпръсна…
Мирно е около; вятър не вей
в сградата вътре, ни вънка;
ни воденични ветрѝла скриптят,
ни кречеталото дрънка.
Бяло-червено-зелений байрак
дреме над стрехи поставен;
лепнато е кречеталото там –
наместо гербът държавен.
Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари,
всякоя зима повтарят се пак
там тупурдиите стари.
А воденичарят, накрехнал калпак,
сам под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий край
опако всичко отива?!
На чудесии обръгнал е той…
В Опакий край чудесата
не както другаде са чудеса –
те са в реда на нещата!
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Родих се да живея в бури – МАРА БЕЛЧЕВА