.

Първоначално жената е била плячка за мъжа – едно тяло, което може да бъде завладяно. Тази ловна тръпка е последвана от едно по-деликатно чувство с обратен знак – онова в жената, което може да бъде жертва и плячка, онова, което се взема насила, то не носи удоволствие.

Една по-голяма изтънченост на мъжа го кара да пожелае плячката да е такава по собствен импулс. В действителност плячкосаната женственост не се притежава, ако не е спечелена. Жертвата се превръща в награда.

И за да я получи, необходимо е да стане достоен за нея, да се изравни с идеала за мъж, който дреме в жената.

Посредством този любопитен механизъм ролите се разменят – завоевателят пада в плен. Ако във времето на чисто сексуалния инстинкт поведението на мъжа е хищническо и той се нахвърля върху минаващата красавица, през този етап на духовен възторг той – обратно – застава на разстояние, ориентира се отдалече в изражението на жената, за да открие в него одобрението или пренебрежението.

Културата на „куртоазията“ поставя началото на това ново отношение между половете, благодарение на което жената става възпитателка на мъжа.

Всеки мъж, притежаващ добра чувствителност, е изпитвал до някоя жена усещането, че се намира пред нещо странно и абсолютно по-висше от него.  Мъжкото превъзходство се корени в правенето. Това на жената – в съм и съществувам.

С други думи, мъжът е ценен с това, което прави. Жената – с това, което е.

Онова в нея, което привлича мъжа, са не действията й, а нейната същност. Всичко, което прави жената , тя го прави, без да прави нищо, просто бидейки, съществувайки, излъчвайки.

Влиянието на жената е слабо забележимо, именно защото е разпръснато и се намира навсякъде. То не е буйно като онова на мъжа,  а е статично като това на атмосферата.

Няма нищо по-ласкателно за един мъж от това да чуе жените да казват за него, че е интересен.

Огромна грешка е да се тълкува една любов по нейните действия и думи – обикновено нито едните, нито другите произтичат от нея, а съставляват сбор от големи жестове, ритуали, формули, създадени от обществото, които чувството намира пред себе си като един готов и наложен апарат, чийто механизъм се вижда принудено да задейства. Само малкият оригинален жест, само акцентирането и най-дълбокият смисъл на поведението ни позволяват да разграничим различите видове любов.

Почти всички мъже и жени живеят, потънали в сферата на личните си интереси – някои от тях несъмнено красиви и достойни за уважение – и са неспособни да изпитат емиграционната страст към онова, което е отвъд тях. Щастливи или измъчени от подробностите на заобикалящото ги, в крайна сметка те живеят, доволни от границата на хоризонтите си и не им липсват неясните възможности, които може да съществуват отвъд предела.

Любовните връзки са горе-долу случайни историйки, случващи се между мъже и жени.

В тях се намесват безброй фактори, които усложняват и объркват развоя им до такава степен, че в – повечето случаи – в „любовната връзка“ има всичко, освен онова, което действително заслужава да се нарече любов.

В любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуални емигрираме към обекта. И това непрекъснато състояние на емигриране означава да се обича.

Любовта, чрез въображаемото си разширяване стига до обекта и се заема с един невидим, но божествен и възможно най-действен труд: заема се да утвърждава обекта.

Да обичаш едно нещо, означава да упорстваш в това то да съществува; да не позволиш, доколкото зависи от човека, да е възможен свят, в който този обект да отсъства. Това е същото като постоянно да му даваш живот, доколкото зависи от нас, съзнателно.

Да обичаш означава вечно съживяване, съзнателно сътворяване и съхраняване на обичаното.

Да мразиш, означава унищожаване и въображаемо убиване – но не убийство, което се извършва един път; да мразиш, означава неуморно да убиваш, заличавайки от съществуванието човека, когото мразиш.

Решаващата основа на индивидуалността ни не е изтъкана от нашите възгледи и жизнения ни опит; не се състои в темперамента ни, а в нещо много по-фино, по-ефирно, предшестващо всичко това. Преди всичко, ние сме една вродена система от предпочитания и пренебрежения.

Всеки носи в себе си своята, повече или по-малко съвпадаща с тази на ближния, заредена и готова да ни изстреля про или контра, като един залп от симпатии и отблъсквания.

Сърцето, инструментът за предпочитане и пренебрегване, е опора на нашата личност.

Преди да опознае това, което ни заобикаля, то ни хвърля в една или друга посока, към едни или други ценности. Благодарение на това, ние сме много проницателни за нещата, в които са въплътени нашите ценности, и слепи за онези, в които се намират други – равностойни или по-висши, но странни за нашата чувствителност.

В избора на любима разкрива основната си същност мъжът, в избора на любим – жената.

Типът човек, който предпочитаме в другото същество, очертава профил на нашето сърце.

Любовта е порив, който изплува от най-дълбоките бездни на личността ни и, достигайки видимата повърхност на живота, тя извлича от дълбините вътре в нас наплив от водорасли и раковини. По особените белези на тези материали един добър естественик може да възстанови морското дъно, откъдето са били изтръгнати.

Ако волята на човека напълно можеше да измести неговата спонтанност, не би имало защо да се гмуркаме до тайнствените дъна на личността му. Но волята само за известно време може да спре силата на спонтанното.

Намесата на личната воля срещу характера в продължение на целия живот практически е невъзможна. Човек, който през целия си живот върви срещу вродените си наклонности, по рождение е склонен към фалшификация. Има такива, които са искрено лицемерни и естсествено престорени.

На нормалния мъж му харесват почти всички жени, минаващи покрай него. Това още повече позволява да изпъкне характерът на любовта като дълбок избор. За тази цел е достатъчно да не се бъркат харесването и любовта

Ако е глупаво да се каже, че в истинската любов на мъжа към жената и обратно няма нищо сексуално, друга глупост е да смятаме, че любовта е сексуалност.

Сред множеството други черти, които ги разграничават, е тази, фундаменталната, че инстинктът се стреми да увеличи неограничено броя на обектите, които го задоволяват, докато любовта се стреми към единственост.

Тази противоположност на тенденциите се проявява ясно във факта, че нищо не имунизира така мъжа към други сексуални привличания, както любовния възторг към една определена жена.

Така любовта поради самата си същност е избор. И тъй като се ражда от личностния център, от дълбините на душата, решаващите принципи на избора в същото време са и най-интимните и скрити предпочитания, съставляващи нашия индивидуален характер.

Винаги съм забелязвал, че във физически най-красивите жени мъжете рядко се влюбват. Във всяко общество има „официални красавици“, които в театри и на празненства хората сочат с пръст, като обществени паметници – към тях почти никога не е насочен личният плам на мъжете.

Тази красота е така определено естетска, че превръща жената в художествен обект и с това я дистанцира и държи на разстояние. Възхищават й се – чувство включващо дистанцираност, – но не я обичат.

Желанието за близост, което е авангард на любовта, разбира се, става невъзможно.

из „Изследвания върху любовта“

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Истинската любов е само опит да се разменят две самоти – ХОСЕ ОРТЕГА-И-ГАСЕТ