.
„Повечето хора са толкова старателно индоктринирани в света на йерархичния контрол, че не могат да схванат концепцията за свободен избор.“ – Стенли Милграм
През 60-те години на миналия век психологът от Йейлския университет Стенли Милграм провежда серия експерименти, които завинаги променят представите ни за морала и свободната воля.
Участниците – „учителите“ – били инструктирани да прилагат електрошокове на друг човек – „ученика“, които ставали все по-силни и болезнени. Тези противоречиви, но вече категорично потвърдени от научната общност експерименти имат за цел да установят докъде биха стигнали хората в подчинението си пред авторитетни фигури, независимо от последствията.
Експериментът, свързан с подчинението, отразява склонността на хората да прехвърлят отговорността за поведението си върху издалия заповедите, извършвайки действия в разрез със съвестта си, които може да са жестоки, потенциално опасни и дори фатални.
Тази склонност обяснява не само участието на много „добросъвестни“ германци в холокоста, но и редица други издевателства – като изтребването на мирни жители при бойни действия, жестокостта по време на разпити на заподозрени, проявите на полицейско насилие и т.н.
Експериментите на Милграм върху подчинението показват опасностите, които крие безкритичното приемане на авторитета и готовността на човек да изпълнява заповеди, независимо на кого може да навредят и какви последици имат.
Дилемата на подчинението
Подчинението е най-основополагащият елемент в постройката на социалния живот, който може да се обособи.
Система от авторитети под някаква форма е задължителна предпоставка за живота в общество и само човек, който живее в изолация, не е принуден да реагира на чужди заповеди или чрез подчинение, или чрез съпротива.
Подчинението като определящ фактор на поведението е от особено значение в наше време. Категорично е доказано, че от 1933-та до 1945 г. милиони невинни хора са били систематично избивани по заповед.
Изградени са били газови камери, лагерите на смъртта са били охранявани, дневна норма трупове е била генерирана със същата ефективност, с която се произвеждат електрически уреди.
Тези нехуманни политики може да са се зародили в ума на един-единствен човек, но осъществяването им в масов мащаб е било възможно само ако огромен брой хора са изпълнявали заповеди.
Подчинението е психологическият механизъм, който свързва индивидуалните действия с политическата цел.
То е характеровата спойка, която свързва хората със системите на авторитета. Фактите от най-новата история и наблюденията от всекидневния живот показват, че за много хора подчинението може да бъде дълбоко вкоренена поведенческа склонност, дори доминиращ импулс, който взема връх над възпитаването в етичност, съчувствие и морално поведение.
Ч. П. Сноу (1961) посочва неговата значимост, като пише:
Когато се замислите над дългата и мрачна история на човечеството, ще установите, че в името на подчинението са извършвани повече отвратителни престъпления, отколкото някога в името на бунта. Ако се съмнявате в това, прочетете „Възход и падение на Третия райх“ на Уилям Шайрър. Германският офицерски корпус е бил обучаван в най-строги принципи на подчинение… В името на подчинението немските военни са участвали и са подпомагали най-чудовищните мащабни действия в световната история.
Нацисткото изтребление на европейските евреи е най-крайният пример за отвратителни неморални действия, извършени от хиляди хора в името на подчинението.
И все пак в по-малък мащаб подобни неща се повтарят постоянно – на обикновени граждани се нарежда да унищожават други хора и те го правят, защото смятат за свой дълг да изпълняват заповеди.
Така подчинението пред авторитета, дълго възхвалявано като добродетел, придобива ново измерение, когато служи на злонамерена кауза; далеч от претенциите си на добродетел, то се трансформира в отвратителен грях. Или не?
Моралният въпрос дали човек трябва да се подчинява, когато заповедите са в противоречие със съвестта му, е разглеждан от Платон, драматизиран в „Антигона“ и подлаган на философски анализ през всяка историческа епоха.
Консервативните философи твърдят, че неподчинението застрашава самата тъкан на обществото и дори когато нарежданото от властта действие е зло, по-добре е то да бъде извършено, отколкото да се подкопае нейната структура.
Хобс твърди още, че така извършеното действие в никакъв случай не е отговорност на индивида, а само на авторитета, който го е наредил. Хуманистите обаче отстояват върховенството на индивидуалната съвест по такива въпроси, заявявайки, че моралните преценки на човек трябва да имат предимство пред авторитета, когато те са в конфликт.
Правните и философските аспекти на подчинението са от огромно значение, но един учен, изхождащ от своя опит, в крайна сметка стига до момента, в който иска да премине от абстрактни разсъждения към внимателно наблюдение на конкретни случаи.
За да разгледам отблизо акта на подчинение, организирах прост експеримент в Йейлския университет. Този експеримент, в който накрая се включиха повече от хиляда участници и беше проведен в няколко други университета, в началото имаше много прост замисъл.
Доброволен участник отива в лаборатория по психология и получава инструкции да извърши серия от действия, които започват постепенно все повече и повече да влизат в разрез със съвестта му.
Основният въпрос е колко далеч ще отиде участникът, за да спази инструкциите на експериментатора, преди да откаже да извърши изискваните от него действия.
Но читателят трябва да се запознае с малко повече подробности относно експеримента. Двама души идват в лабораторията по психология, за да участват в изследване на паметта и ученето.
Единият от тях бива определен за „учител“, а другият – за „ученик“. Експериментаторът обяснява, че изследователите се интересуват от въздействието на наказанието върху усвояването на нова информация.
Ученикът бива отведен в стая, където сяда на стол, ръцете му се привързват с ремъци към подлакътниците на стола, за да се предотвратят излишни движения, а на едната му китка се поставя електрод. Казва му се, че трябва да научи списък с двойки думи; всеки път, когато допусне грешка, ще получава електрошок с нарастваща сила.
Истинският обект на експеримента е учителят. След като наблюдава как ученикът бива привързан с ремъци към стола, учителят бива отведен в главната експериментална зала и настанен пред внушителен генератор на електрошокове.
Основната характеристика на генератора е хоризонтална редица от трийсет електрически ключа, започващи от 15 волта и стигащи до 450 волта, на интервали от 15 волта. Има и надписи, които варират от „лек електрошок“ до „опасност – екстремно мощен електрошок“.
На учителя се казва, че трябва да изпитва мъжа в съседната стая по списъка с двойките думи. Когато ученикът отговори правилно, учителят преминава към следващата двойка; ако посочи неправилен отговор, трябва да му подаде електрошок.
Учителят трябва да започне с най-ниското ниво на електрошоковете (15 волта) и да го увеличава всеки път, когато ученикът допусне грешка, като преминава през 30 волта, 45 волта и т.н. „Учителят“ е доброволен участник в пълно неведение относно действителната цел на експеримента, за чието провеждане е дошъл в лабораторията.
„Ученикът“, или „жертвата“, е актьор, който в действителност не получава никакви електрошокове.
Смисълът на експеримента е да се разбере докъде ще стигне човек в конкретна ситуация с измерими параметри, в която му се нарежда да причинява все по-силна болка на протестираща жертва. В кой момент изследваното лице ще откаже да се подчинява на експериментатора?
Конфликтът възниква, когато човекът, който получава електрошока, заяви за първи път, че изпитва дискомфорт. При 75 волта „ученикът“ започва да охка. При 120 волта той се оплаква словесно, а при 150 волта настоява да бъде освободен от експеримента.
Докато напрежението на електрошоковете расте, протестите му продължават, като стават все по-бурни и емоционални. При 285 волта реакцията му може да се опише единствено като агонизиращ писък.
Наблюдателите на експеримента са единодушни, че поразителното му въздействие донякъде бледнее на хартия.
За изследваното лице ситуацията не е игра; конфликтът е драматичен и очевиден. От една страна, явното страдание на ученика го притиска да се откаже. От друга, експериментаторът, легитимен авторитет, към когото участникът чувства, че е поел известен ангажимент, изисква от него да продължи.
Всеки път, когато участникът се колебае дали да подаде електрошока, експериментаторът му нарежда да продължи. За да се измъкне от ситуацията, участникът трябва ясно да скъса с авторитета.
Целта на това изследване беше да се установи кога и как хората биха се противопоставили на авторитета при ясен морален императив.
Разбира се, съществуват огромни разлики между изпълнението на заповедите на командир по време на война и тези на експериментатора. И все пак същността на някои взаимоотношения се запазва, тъй като може да се зададе общият въпрос: „Как се държи човек, когато легитимен авторитет му каже да действа срещу трето лице?“
Ако не друго, то поне можем да очакваме, че авторитетът на експериментатора ще бъде значително по-малък от този на генерала, тъй като той няма власт да наложи своите нареждания, а участието в психологически експеримент едва ли предизвиква чувството за неотложност и лоялност, породено от участието във война.
Въпреки тези ограничения сметнах, че си струва да започна внимателно наблюдение на подчинението дори в тази опростена ситуация с надеждата, че то ще доведе до прозрения и ще подскаже общи идеи, приложими при различни обстоятелства.
Първоначално читателят може да реагира, като се запита защо някой с ума си би подал какъвто и да било електрошок. Няма ли просто да откаже и да напусне лабораторията? Факт е обаче, че никой не го прави.
Тъй като участникът е дошъл в лабораторията, за да помогне на експериментатора, той е напълно готов да започне процедурата. В това няма нищо необичайно, още повече че човекът, който ще получава електрошоковете, първоначално изглежда готов да сътрудничи, макар и да споделя известни опасения.
Изненадващото е докъде ще стигнат обикновените хора, за да изпълнят инструкциите на експериментатора. И действително резултатите от експеримента са едновременно изненадващи и обезпокоителни.
Въпреки факта, че много от участниците изпитват стрес, въпреки че мнозина протестират срещу експериментатора, значителна част от тях продължават до последния електрошок, произвеждан от генератора.
Много изследвани лица се подчиняват на експериментатора, независимо колко пламенно се моли наказваният, независимо колко болезнени изглеждат електрошоковете и независимо колко упорито човекът умолява да го пуснат да излезе.
Това се наблюдаваше отново и отново в нашите изследвания, както и в няколкото други университета, в които бе проведен експериментът. Именно изключителната готовност на възрастни хора да извършат почти всякакви действия по заповед на авторитет е най-важната констатация в изследването и фактът, който най-неотложно изисква обяснение.
Едно от обичайните обяснения е, че тези, които са подавали електрошокове от най-високите нива, са чудовища, садистичните маргинали в обществото. Но ако се вземе предвид, че почти две трети от участниците попадаха в категорията на „подчиняващи се“ лица и че бяха обикновени хора, представители на работническите, управленските и професионалните среди, този аргумент става доста неубедителен.
Всъщност той силно напомня на въпроса, възникнал във връзка с книгата на Хана Аренд от 1963 г. „Айхман в Йерусалим“.
Аренд твърди, че усилията на обвинението да представи Айхман като садистично чудовище са изначално погрешни, че той се доближава по-скоро до прозаичен бюрократ, който просто си седи на бюрото и си върши съвестно работата.
Заради тези си възгледи Аренд става обект на искрено презрение, дори на клевети. По някаква причина се смяташе, че зверствата, извършени от Айхман, може да са били дело единствено на брутална, извратена и садистична личност, на въплъщение на злото.
След като станах свидетел как стотици обикновени хора се подчиняваха на авторитета в нашите собствени експерименти, трябва да заключа, че схващането на Аренд за „баналността на злото“ е по-близо до истината, отколкото човек би се осмелил да си представи.
Обикновеният човек, който подава електрошокове на жертвата, прави това от чувство за дълг – схващане за задълженията му като участник, а не поради някакви особени агресивни наклонности.
Това е може би най-главната поука от нашето изследване – обикновени хора, които просто си вършат работата, и без особена враждебност от тяхна страна, могат да станат проводници на ужасяващ разрушителен процес.
Нещо повече, дори когато разрушителните последици от работата им станат очевидни и от тях се иска да извършват актове, несъвместими с основополагащи морални норми, се оказва, че сравнително малко хора разполагат с необходимите психически ресурси да се противопоставят на властта.
В действие влизат най-различни задръжки срещу неподчинението пред властта, които успешно ги приковават на мястото им.
Гледайки отстрани, човек лесно осъжда действията на подчиняващите се участници. Но този, който ги осъжда, ги сравнява със стандарта на собствената си способност да изказва високопарни морални предписания.
Което едва ли е справедлив критерий: много от участниците, когато просто изразяват мнение, вярват също толкова пламенно, колкото и всеки от нас, в моралния императив да се въздържаме от враждебни действия срещу безпомощна жертва.
Те като цяло знаят и как е редно да се постъпва и могат да формулират своите ценности, когато се постави такъв въпрос. Това обаче почти или изобщо няма общо с действителното им поведение под натиска на обстоятелствата.
Ако от хората се поиска да направят морална преценка какво е подходящото поведение в тази ситуация, те неизменно провъзгласяват неподчинението за правилно. Но ценностите не са единствените фактори, които действат в една реална, развиваща се ситуация.
Те са само тесен отрязък от общия спектър сили, въздействащи върху човек. Много от хората не съумяха да претворят ценностите си на практика и се видяха принудени да продължат експеримента, въпреки че не одобряваха собствената си постъпка.
Силата, упражнявана от моралното чувство на човек, е доста по-слаба, отколкото ни внушава социалният мит.
Макар предписания като „Не убивай“ да стоят на челно място в официалния морал, те не заемат съответната непоклатима позиция в структурата на човешката психика.
Няколко промени във вестникарските заглавия, обаждане от наборната комисия, заповеди от някого с пагони са достатъчни, за да тласнат хората към убийство без особени затруднения. Дори силите, режисирани да се проявят в рамките на един психологически експеримент, в значителна степен разхлабват моралните задръжки на човека.
Моралните фактори може да се елиминират сравнително лесно чрез пресметнато преструктуриране на информационното и социалното поле.
Какво тогава кара участника да се подчинява на експериментатора?
Първо, има набор от „обвързващи фактори“, които приковават изследваното лице на място в експерименталната ситуация. Сред тях са учтивостта, желанието му да спази първоначалното си обещание да помогне на експериментатора и неудобството да се оттегли.
Второ, в мисленето му настъпват редица корекции, които подкопават решимостта му да скъса с авторитета. Тези корекции му помагат да запази отношенията си с експериментатора, като същевременно намаляват напрежението, породено от експерименталния конфликт. Те са типични за мисленето, проявяващо се при подчиняващи се субекти, когато авторитетът им дава указания да действат срещу безпомощни хора.
Един такъв механизъм е склонността на човек да се вторачва дотолкова в дребните технически детайли на задачата, че да изгуби от поглед нейните по-общи, значими последици.
Филмът „Д-р Стрейнджлав“ блестящо осмива до каква степен екипажът на бомбардировач бива погълнат от сложната техническа процедура по изстрелването на ядрено оръжие срещу вражеска страна.
По същия начин в този експеримент участниците се фокусират върху процедурите, като четат двойките думи с прецизна артикулация и натискат ключовете много внимателно. Те искат да се представят компетентно, но същевременно издават съпътстващото отстъпление на моралната загриженост. Изследваното лице поверява по-големите задачи – като определянето на целите и оценката на етичността – на експерименталния авторитет, на когото служи.
Най-често срещаната корекция в мисълта на подчиняващия се участник е да отхвърли отговорността за собствените си действия.
Той се освобождава от отговорност, като приписва цялото начинание на експериментатора, легитимен авторитет. Той вижда себе си не като личност, действаща по морално отговорен начин, а като проводник на външен авторитет.
В интервюто след експеримента на въпроса защо са продължили, типичният отговор на участниците беше: „Сам нямаше да го направя. Просто вършех това, което ми се казваше.“
Неспособни да се опълчат на авторитета на експериментатора, те му приписват цялата отговорност. Това е добре познатото обяснение – „просто изпълнявам дълга си“, което прозвучава отново и отново в защитните речи на обвиняемите в Нюрнберг.
Би било погрешно обаче то да се сметне за повърхностно алиби, скалъпено за случая. По-скоро това е фундаменталната логика на много хора, когато се окажат притиснати в подчинена позиция в структурата на някоя власт.
Изчезването на чувството за отговорност е най-важната последица от подчинението пред авторитета.
Макар човек, действащ под давлението на авторитет, да извършва действия, които явно влизат в разрез с нормите на съвестта, не би било вярно да се твърди, че той губи чувството си за морал. Напротив, това чувство придобива коренно различна насоченост.
Той не реагира с морално чувство на действията, които извършва. По-вероятно притесненията му относно морала сега се изменят в загриженост доколко добре той ще съумее да отговори на очакванията на авторитета към него.
По време на война войникът не се пита дали е проява на доброто, или на злото да бомбардира някое село; той не изпитва срам или вина, когато унищожава някое градче – по-скоро изпитва гордост или срам в зависимост от това колко добре е изпълнил възложената му мисия.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
