.

Злото е специфично човешко явление. То е опит да се регресира до предчовешкото състояние, да се премахне всичко, което е собствено човешко: разума, любовта, свободата.

Но злото е не само човешко, то е също и трагично. Дори човек да регресира до най-архаичните форми на опита, той никога не може да престане да бъде човек; затова, човек никога не може да се задоволи със злото като решение.

Животното не може да бъде зло: то действа според вродените си инстинкти, които в същината си служат на неговото оцеляване.

Злото е опит да се престъпи от царството на човешкото в царството на нечовешкото, но същевременно е дълбоко човешко, защото човек не може да стане животно, както не може да стане и „Бог“.

Злото е когато човек губи себе си в трагичен опит да избяга от бремето на своята човечност.

А потенциалът за зло е още по-голям, защото човекът е надарен с въображение, което му позволява да си представи всички възможности за зло и значи да ги пожелае и да действа за тяхното осъществяване, да подхранва злата си фантазия.

Човекът е предразположен да регресира и да се развива; иначе казано, той е предразположен за добро и за зло.

Ако двете склонности все още са в някакво равновесие, той е свободен да избира, стига да осъзнава и да полага усилие.

Той е свободен да избира между алтернативи, от своя страна определени от цялостната ситуация, в която се намира.

Ако обаче сърцето му се е вкоравило дотам, че вече няма равновесие на склонностите, той вече не е свободен да избира.

Във веригата от събития, водещи към загубата на свободата, последното решение обикновено е онова, при което човек вече не може да избира свободно.

При първото решение, човек може да бъде свободен да избере онова, което води към доброто, стига да съзнава значимостта на първото си решение.

Човекът е отговорен, доколкото е свободен да решава за своите действия.

Но отговорността не е нищо друго освен етически постулат и често оправдание за желание на властите да наказват.

Именно защото злото е човешко, именно, защото крие потенциала на регресията и загубата на нашата човешка същност, то обитава във всекиго.

Колкото повече го съзнаваме, толкова по-малко можем да се поставяме в позицията на съдници на другите.

Сърцето на човека може да закоравее; то може да стане безчовечно, но никога нечовешко.

То винаги си остава човешко сърце. Всички сме продепределени от факта, че сме родени човеци и значи от никога несвръшващата задача да избираме.

Заедно с целите си трябва да избираме и средствата. Не бива да разчитаме друг някой да ни спаси, а трябва ясно да съзнаваме, че погрешните избори ни правят неспособни да се спасим.

Да, наистина: трябва да осъзнаваме, за да избираме доброто; никакво съзнание обаче не ще ни помогне, ако сме загубили способността да се трогваме от нещастието на друго човешко същество, от приятелски поглед, от песните на птиците, от зеленината на тревата. 

Ако човек стане безразличен към живота, вече няма надежда, че може да избере доброто.

Тогава наистина сърцето му ще бъде толкова вкоравено, че неговият живот ще е свършил.

Ако това се случи с целия род човешки или с облечените във власт и могъщество негови членове, човечеството може да срещне гибелта точно когато пред него се откриват най-големи надежди.

„Душата на човека и нейната способност за добро и зло“, 1964