.
Гледам стара снимка. За протокола – моя. Да си призная бях забравила как съм изглеждала. От тогава доста неща се промениха.
Сменях прически, стил на обличане, червила, нивото „шоколадово” на тена. Сменях личности и самоличности.
Професии, призвания, домове, градове, държави… Обърках се! Моя снимка ли казах? Сега като го написах, явно чужда е била.
Така де, напоследък все ме мъчи един въпрос…. Направих и промених ужасно много, защо сега не се чувствам красива?
Прическата е в последните тенденции, купих си най-хубавото червило. Взех даже малка черна рокля и онези така желани обувки на висок ток.
И сега като се запитах, си дадох сметка колко глупаво звучи.
Оказа се, че красивите хора, не са красиви по някаква чиста случайност. Има нещо и вярвай ми не е в прическата, не в дрехите, не е във визията или грима.
Не е във вещите или местата, на които се намират.
Красивите хора са си красиви. Те създават събитието, те изграждат мястото, те донасят хубавото и ни става слънчево на душите. Има нещо.
Но поддържаният външен вид далеч няма общо с красотата. И след като погледнах снимката отново и отново, вглеждах се в нея и ми ставаше все по-ясно.
Държах всички отговори в ръката си. Красотата може би все пак си е състояние на духа. На онова, което излъчваш.
На това колко истински се усмихваш или колко добре се чувстваш. На самия теб, преобразен като себе си. И сега години по-късно.
След 6 експеримента с прическата и цвета. След 10 килограма по-малко, след цялостно преобразяване на гардероба, след купищата козметика и процедури.
След безбройните посетени дестинации, след многото срещи и раздели. След всичките усилия на света се вглеждам в тази снимка.
Без грим и без прическа, с тениската на цветя.
А погледът ми свети и е първото, което привлича окото.
Чак сега си давам сметка, че красивите хора всъщност са просто щастливи.
