.

Били Холидей е американска джаз певица, която заслужено е смятана за една от най-добрите изпълнителки на 20 век.

Странно е колко често най-добрите от нас, най-талантливите, имат и най-тежката съдба. 

Пътят й е изпълнен с възходи и падения, с открития и загуби, с грубост, насилие, но и с финес, красота и вълнуваща музика.

Казват, че денят се познава от сутринта. Така е и с живота на Били Холидей. Ражда се, когато майка ѝ и баща й все още са деца – тя на 13, а той на 15. Израства в бедната част на Балтимор.

Детството й е белязано от мизерия, глад, насилие и непосилни за дете премеждия.

Самата тя споделя: „Никога не съм имала възможността да играя с кукли, както другите деца. Започнах да работя, когато бях на 6 години.“

Често бяга от училище, а когато е на 11 обявява, че е била изнасилена. Вместо да получи помощ, бива изпратена в поправително католическо училище, в което живее две години.

На 13-годишна възраст започва да работи като проститутка, поради което прекарва време в затвора. 

През 30-те години на 20 век започва да пее в нощни клубове в Харлем. Смята се, че талантът ѝ е открит от Джон Хамънд през 1933 г.

Били започва да се изявява и да записва с джаз елита по това време – кларинетиста Бени Гудмън, както и със световноизвестния Луис Армстронг.

Първоначално музиката ѝ е насочена към чернокожата публика, но скоро става световноизвестна.

В началото на 40-те започва да употребява твърда дрога и да злоупотребява с алкохол. По-късно влиза в затвора за притежание на наркотични вещества, а гласът й започва да изневерява.

Умира на 17 юли 1959, само на 44 години, от цироза на черния дроб. И въпреки краткия си живот, успява да използва неподражаемия си глас и да направи толкова много. 

Нейният глас – безценното й съкровище, с което пленява хората, е и оръжието, с което се бори срещу расовата дискриминация и псевдоморала в Съединените щати през 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век.

Гласът, чрез който успява да превръща болката в музика, омразата в любов и самотата в откровение.

Казват, че никой не може да изпее думата „глад“ като мен, или думата „любов“… Може би е така. Защото много добре знам какво означават и двете думи. Навярно имам достатъчно гордост да не се срамувам от тях и достатъчно смелост да не искам да забравя…

Любовта е като кранче, има опция за пускане и спиране.

Някой някога беше казал – ние никога няма да знаем кое е достатъчно, докато не разберем какво е повече от достатъчно.

Не ме заплашвай с любов. Нека просто се разходим под дъжда.

Ако нямам приятели, значи нямам нищо.

Мразя праволинейното пеене. Винаги променям малък елемент от песента по свой си начин. Това е всичко, което мога да правя.

На планетата няма двама човека, които да си приличат. По същия начин трябва да е и с музиката, или в противен случай няма да е музика.

Не можеш да копираш някого. Ако го копираш, това означава, че работиш без да влагаш истински чувства.

Ако трябва да пея като някого, то тогава няма нужда да пея изобщо.