.
Прелюбодействаш с думите, а в послепис оставяш дихание, с което караш всяка буква да потръпва. От безсмислие и жестока голота. Не ми ли вярваш?
Думите са толкова ужасени, когато ги използваш, че вече не ти служат.
Излизат през устата ти, като през първата врата, която зърнат, за да си тръгнат от теб.
Сами разбраха, че са жалки пешки в слабата ти игра на шах. И на преструвки. Даваш им празни надежди, че някога ще бъдат значими.
Но думите ти не значат нищо.
– Това са просто думи – казваш – А аз съм просто човек.
Грешка. Ако бяха просто думи, ти нямаше да си човек. И ако не държиш на думата си, ти самият не значиш нищо. Смешно, нали?
Поспри, ще се задавиш с оправдания!
– Съжалявам.
Не я осквернявай.
– Обещавам…
И тази. Замълчи за минута. В памет на мъртвите думи, които хладнокръвно убиваш. С лъжи като прострелни рани. С отровно нехайство.
Погреби ги дълбоко и не ги изричай повече.
Боли ме да слушам… мъртвец.
автор: Надежда Динева