.
Алфред Адлер е австрийски психолог и психиатър, основоположник на така наречената Индивидуална психология. Завършил е медицина във Виенския университет през 1895 г.
Запознава се с идеите на Зигмунд Фройд и те въздействат силно върху неговите собствени възгледи. Въпреки че Адлер и Фройд поддържат известно време тясна връзка и че Адлер оглавява Виенското психоаналитично общество към 1911 г. двамата се разделят и до края на живота си са враждебно настроени един към друг.
Адлер е автор на книгите „За невротичния характер“, „Човекознание“, „Възпитание на децата“, „Смисълът на живота“ и много други. Ето някои негови мисли, разкриващи възгледите му върху детските комплекси.
Като има конкретна цел, човек се чувства способен да преодолее всички проблеми, тъй като бъдещият му успех живее в него.
Без усещане за цел дейността на индивида няма никакъв смисъл.
Еволюционно установеният стремеж на всяко живо същество към идеалната цел на съвършенството никога не спира.
В момента, в който се появява някое чувство за малоценност, започва всъщност и процесът на душевния живот на човека, безпокойството, с което търси компенсация и иска сигурност и пълноценност, за да се наслаждава на живота в спокойствие и радост.
Невротичният характер е неспособен да се приспособи към действителността, защото се стреми към един неизпълним идеал.
Неврозата е просто една фикция: невротикът непрекъснато живее съобразно получените шамари.
Ако осъзнаем, че чрез едно дълбоко себеопознаване става възможно да имаме добро поведение, тогава ще можем успешно да въздействаме и върху другите, особено върху децата, и да ги предпазим съдбата им да се управлява от сляп фатализъм, а ако произхождат от лоша семейна среда – да затънат в нещастия и да нямат възможност за развитие. Ако успеем да постигнем това, значи човешката цивилизация е направила решителна крачка напред и съществува възможността да израсне поколение, ще бъде пропито от съзнанието, че може да бъде господар на собствената си съдба.
По-лесно е да се бориш за принципите си, отколкото да живееш според тях.
Характерът е духовното отношение, начинът, по който се отнася даден човек към своето обкръжение, ръководната линия, чрез която стремежът към значимост (важност, изява) се съвместява с чувството за общност.
И като възрастни използваме все още предразсъдъците от детството си, сякаш те са свещени завети.
Ние знаем много повече от това, което разбираме.
Една от особеностите на човешката природа се състои в това, че тя има безброй възможности за допускане на грешки, но разполага само с една истина.
Няма извършен акт на насилие, в чиято основа да не се крие някоя слабост! Истински силните мъже изобщо не се стремят към жестокост.
Страхът е черта на характера, която разваля всички човешки отношения.