Питам се дали някога сте се замисляли как пропиляваме живота си, как прахосваме енергията си, защо сме хора „втора ръка“. Не откриваме нищо друго, освен рутина, скука, самота и страдания – и на тялото, и на душата.
За съжаление, животът ни сега няма никакъв друг смисъл, освен изкарването на прехраната, което е явна необходимост. Животът ни е фрагментиран, разбит, а фрагментираният ум е покварен ум. Думата покварен означава, че умът е загубил своята цялост.
Какво искаме? Какво сме постигнали? Какви сме станали? За повечето от нас животът е работа, борба.
Да имаш успех в нашето общество, означава да печелиш пари. Ние се стремим към власт, положение, престиж, и така водим буржоазен, ограничен, повърхностен, празен живот, изпълнен с всевъзможни мнения, преценки и вярвания.
Изглежда, това е пропилян живот. Никога не сме щастливи, освен когато постигнем удоволствията, които ни доставят известно чувство на радост, на задоволство, удовлетвореност.
Но ако се вгледате по-внимателно в себе си и изключите онова, което сте научили от книгите и от обичаите на страната си, не мислите ли, че във вас няма абсолютно нищо друго, освен онова, което сте вложили в ума си? Това, което сте вложили там, е продукт на мисълта, а тя не може да осъществи цялостната дейност на човешкото същество. Мисълта е само частична, фрагментарна дейност.
Осъзнавайки, че животът ни в момента е празен, повърхностен и изпълнен с тъга, ние търсим спасение във всякакви удоволствия – религиозни или така наречените светски удоволствия, т.е. да печелим пари, да си доставяме все повече наслаждения, да купуваме все повече вещи, изграждайки консуматорското общество и най-накрая да свършим в гроба. Това е нашият живот и в него няма нищо свещено, нищо истински религиозно.
Животът е сериозен и само сериозните хора живеят истински. Лекомислените хора търсят развлечение при гурутата и проповедниците, при интелектуалните философи и онова, което ни казват те, се превръща в наш живот посредством думи без съдържание, чрез описания, в които липсва онова, което се описва.
Тогава човек се пита: какво е мястото на мисълта в живота ни?
Обществото и цялата ни цивилизация е основана върху мисълта. Религиите са продукт на мисълта. Нашето поведение, действията ни, светът на бизнеса, отношенията ни, трупането на оръжия, армията, военноморският флот, военновъздушните сили – всичко това се основава на мисълта.
Независимо дали мисълта е разумна или неразумна, логична или нелогична, смислена или невротична, нашите действия се основават на мисълта като идея или като идеал. За голямо съжаление ние сме ужасно идеалистични. Идеалът не е онова, което съществува. Идеалът е нещо измислено от мисълта, като начин да се справим, да преодолеем онова, което съществува. Има раздвоение между идеала и онова, което съществува, и имено така се появява конфликт.
Сериозният човек трябва да се запита какво е мястото на мисълта в живота. Каква е функцията на мисълта, която може да бъде или смислена, логична, разумна, или мисъл, която покварява живота, която отдава значение на материалните неща, на собствеността, парите, на удоволствията, мисъл, натрупала толкова много външна и вътрешна информация. Какво е мястото на мисълта и каква е връзката й с действието? Животът е действие, взаимоотношенията са движение в действие. Има ли такова поведение в живота, което не е ограничено от времето, мисълта и измерването?
Да живееш означава да действаш. Каквото и да направим, то представлява действие и ако то е свързано с миналото, преминава през настоящето към бъдещето, тогава действието никога не освобождава, винаги е частично, непълно. Такова действие е изопачено и неистинско.
И така, какво представлява действието и каква е връзката му с мисълта?
Мисълта е отклик, реакция на паметта под формата на знание и опит, съхранени в мозъка. Не е нужно да четете научни и психологически книги, защото можете да наблюдавате това в себе си, ако наистина се интересувате. Без памет вие не можете да действате, не можете да запомняте думите и изпадате в състояние на амнезия, на пълно объркване.
Мисълта реагира на всички предизвикателства съобразно обусловеността си. Ако сте християнин, индуист, будист, комунист или капиталист, вашето съзнание е обусловено и то ръководи действията ви. Тази обусловеност е породена от паметта, опита и знанията за културата и обществото, в което живеете. Това е очевидно, не е ли така? Значи мисълта, изразена в действие, е фрагментираща, разделяща и предизвикваща конфликт.
Ние трябва да разберем това, защото се опитваме да намерим такъв начин на живот, в който няма никакъв конфликт и тъга, живот, който е всеобхватен, пълен, хармоничен, здравомислещ. А мисълта може би е един от факторите, който предизвиква фрагментация, разделение и следователно е причината за изопачаването. Затова трябва да установим каква е функцията на мисълта и какво е мястото й в човешките отношения.
Най-важното и основно нещо в живота са отношенията. Поведението, добродетелта, човешкото държание в обществото са основани на отношенията. А мисълта представлява измерване, конформизъм, действие според определено заключение, някакъв опит, който винаги е от миналото. Какво е мястото на мисълта в човешките отношения? Ако тя има място във взаимоотношенията, тогава тя ги ограничава, контролира и затова тези отношения са фрагментирани, откъслечни и водят до конфликт.
Има два принципа, на които се основава животът ни – удоволствието и страха.
Моля, наблюдавайте това в себе си. Удоволствието е станало изключително важно в живота. Има различни видове удоволствия – сексуални, интелектуални, удоволствието от притежаването на пари, власт, престиж, собствената важност, когато Азът, егото се утвърждава, когато се налага или подчинява на тиранията, за да постигне нещо. В отношенията удоволствието се проявява под формата на зависимост.
При взаимоотношенията с другите вие психологически зависите от тях. Когато има зависимост, съществува и страх от загуба, което води до още по-голяма привързаност. Желанието за сексуално удоволствие е съвсем очевидно. Странно е, че това удоволствие се е превърнало в най-важното нещо в живота. Съществува удоволствието от зависимостта, това да зависиш психологически от някой друг, защото човек се страхува да бъде сам, да е самотен, безнадежден, да не бъде обичан, да не изпитва любов и т.н.
Значи, съществува стремеж към удоволствията и непрекъснато желание да избегнем страха. А мисълта подхранва и двете неща – вие мислите за вчерашното удоволствие и се надявате да го преживеете отново днес. Ако не го получите, изпитвате страх, тревога, ставате неспокойни, боязливи, разгневени. Наблюдавайте това в себе си.
Съществува и проблемът със страха.
Преживеният в страх живот е мрачен, грозен. Повечето от нас се страхуват от различни неща. Възможно ли е умът да се освободи напълно от страха? Никой не иска да се лиши от удоволствието, но всички вие желаете да се освободите от страха. Не виждате, че удоволствието и страхът вървят заедно, че те са двете страни на една монета, подхранвани са от мисълта. Ето защо е толкова важно да разберете какво е мисълта.
Да, хората се страхуват. Изпитваме страх от смъртта, страх от живота, от тъмнината, от съседа си, от себе си, опасяваме се да не загубим работата си, а има и по-дълбок, подсъзнателен страх, стаен в дълбините на собственото ни съзнание. Съществува несигурност, която води до търсенето на сигурност. Възможно ли е съзнанието да се освободи напълно от страха, да бъде свободно и да се радва на живота? Невъзможно е да се радвате на живота, ако се страхувате.
Възможно ли е да открием всички дълбоко вкоренени и наследени от обществото страхове, които са резултат от миналото и да освободим напълно съзнанието си от ужасното нещо, наречено страх? Може ли човек да наблюдава по всеобхватен начин страха, или виждаме само разклоненията на страха, но не и самия корен, причината на страха?
Възможно ли е умът да наблюдава, да разбере, да осъзнае, да посвети цялото си внимание на страха, независимо дали това е дълбок страх, скрит в най-потайните кътчета на съзнанието, или е външно проявен обикновен страх, като например, че вчерашната болка може да се появи отново днес или утре? Страхът, че може да загубите работата си, страхът от външна или вътрешна зависимост или върховният страх от смъртта – има толкова много видове страх. Трябва ли да режем един по един клоните на страха или трябва да се заемем със страха като цяло? Способно ли е съзнанието да гледа страха по цялостен, всеобхватен начин?
Знаете ли, гледаме на гнева, на ревността, на завистта, на страха или удоволствието като наблюдател, който иска да се освободи от това чувство.
Винаги сме в положението на наблюдател, мислител, така че гледаме на страха сякаш го наблюдаваме отвън. Е, може ли да гледате страха без наблюдаващия? Наблюдаващият е миналото. Наблюдаващият осмисля реакцията, наречена страх, с термините на миналото и я назовава страх. Наблюдаващият винаги гледа от миналото към настоящето и така се явява раздвоение между наблюдаващия и наблюдаваното. Можете ли да гледате страха без реакцията на миналото, което представлява наблюдаващия?
Да речем, аз съм ви срещнал в миналото и вие сте ме обидили или поласкали. Вие сте направили извънредно много неща за мен или против мен. Всичко това са натрупани спомени, това е миналото. Миналото е наблюдаващият, миналото е мислещият и когато той или тя ви гледа с очите на миналото, не ви вижда по нов начин. Следователно наблюдаващият никога не ви вижда истински, вижда ви с очи, които са замъглени, помрачени, деформиращи. Това означава, че страхът не бива да се назовава, не трябва изобщо да се използва думата страх, а само да се наблюдава. Такова пълно внимание е възможно единствено, когато няма наблюдаващ, който представлява миналото. Ако направите това, ако наблюдавате истински, тогава цялото съдържание на страха се изпразва.
Има външно и вътрешно проявен страх.
Аз се страхувам, че синът ми може да бъде убит във война. Войната е външно нещо, изобретение на техниката, която е създала този чудовищен инструмент за разрушение. Аз съм привързан вътрешно към сина си, обичам го, възпитал съм го да се подчинява на обществото, в което живее и което му повелява да убива. Ние сме създали общество, което е толкова покварено и неморално. То се интересува само от притежаването на все повече и повече вещи, това е консуматорско общество. То не се занимава с цялостното развитие на света и на хората.
Знаете ли, ние не изпитваме състрадание. Ние сме събрали извънредно много знания, огромен опит. Способни сме да постигнем невероятни неща в областта на медицината, науката, техниката, но нямаме никакво чувство на състрадание, на съпричастност.
Състраданието означава да изпитваш страстна съпричастност към всички хора, към животните, природата. Как може да има състрадание, когато изпитвате страх, когато умът ви непрекъснато е зает как да си достави удоволствия?
Желаете удоволствието, но също искате да подчините страха си, да го заровите вдън земя, а същевременно се стремите и към състрадание. Желаете всичко това, но не може да го имате. Ще изпитате състраданието само ако не изпитвате страх. Може да изкорените напълно страха, ако наблюдавате реакциите си, без да ги назовавате. Самото назоваване е проекция на миналото. Значи мисълта подхранва и желае удоволствието, но същевременно засилва страха. Аз се страхувам какво може да се случи утре, страхувам се да не загубя работата си, плаша се от времето, което означава приближаването на смъртта.
Значи мисълта е причината за появата на страха. Но ние живеем с мислите си, всекидневната ни дейност се основава на мисълта. Какво място има мисълта в човешките взаимоотношения?
Вие сте ме обидили, което оставя спомен, следа под формата на спомен и аз ви виждам чрез този спомен. Или ако вие сте ме поласкали, аз ви виждам в този спомен. Значи аз никога не ви виждам без намесата на очите на миналото. От това следва, че е извънредно важно да разберем какво е мястото на мисълта в отношенията. Ако има място за нея, тогава отношенията се превръщат в ежедневна, механична, рутинна дейност с безсмислени удоволствия и чувство на страх.
Тогава човек си задава въпроса: „Какво е любовта“? Продукт на мисълта ли е любовта? За съжаление, тя е била превърната в продукт на мисълта – ние „обичаме“ бог, „обичаме“ човека и унищожаваме природата. Човек трябва да размисли и да навлезе дълбоко в този въпрос, за да се убеди сам какво е любовта, защото без нея, без това чувство на състрадание винаги ще страдаме.
Но за да постигнете това чувство, за да изпитате дълбоко състрадание, вашият ум трябва да разбере какво представлява страданието, защото страстта и съпричастието идват в резултат на страданието.
Кореновото значение на думата страст е мъка, страдание, но повечето хора избягват страданието. Това не означава, че трябва да приемем физическото и психологическото страдание, това е глупаво.
Но дали мисълта не е дейност на страданието? Или страданието е нещо съвършено различно от мисълта. От изключителна важност е да разберем механизмите на мисълта, но не словесно и повърхностно, а да наблюдаваме и разберем какво представлява мисленето и да установим връзката му с всекидневния ни живот.
из „Беседи за търсене на смисъла“