.

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни…

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим… Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

в косите ми блика, в кръвта ми тече…