.

Неслучайно много хора го описват с една единствена дума – будител.

В бурните политически години на преход неговото име се превърна в символ на будния студент, будния гражданин и будния народ.

В центъра на неговата вътрешна вселена беше борбата със злото.

Кристиан Таков знаеше, че страданието и злото не могат да бъдат изкоренени, но мечтаеше България да се превърне в земята на разтревоженото, уплашено и респектирано зло.

Изпитваше непоносима болка от представата за България като спа курорт на примитивното зло и като царство на кривите огледала.

Бореше се поне за едно почтено и достойно реми между справедливостта и произвола.

Щом трябва да ги будим, вероятно пак ще си заспят.

Пътят към свободата минава през трупове на пазени тайни.

Който се захване да оправя световното зло, често забравя за сърцето на тоя до него. И вземе, та го прегази, защото погледът му е впит някъде „нагоре“. А много тежък е грехът към сърцето на ближния. Как обаче да не нараниш, ако не можеш да отвърнеш? Гледал съм да не наранявам. Мен са ме наранявали често. Коренът, като расте и си проправя път, наранява ли майката Земя? Това по повод думи на Н. Казандзакис от „Алексик Зорбас“: „Алексис – рече ми той,- ще ти доверя нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: Господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“

Когато изброяваме враговете на здравия разум, трябва да започнем с най-големия – ГЛУПОСТТА. Но тя е тъй вездесъща и жизнерадостна, че смятам борбата с нея за безнадеждна. Да я преодолеем не можем – вероятно защото я отричаме там, където я сварваме най-често – у самите себе си.

Истината може да стъпи върху постамент от аргументация и да се извиси, така че да я видят всички. Аргументацията обаче може да убие истината или да я скрие зад себе си – ако е злонамерена и умела. Не го позволявайте на противника на истината и не позволявайте на себе си, истината да загуби битката заради вас.

Напоследък с думите предимно се злоупотребява. От средство за общение те са се превърнали в средство за заблуда. Затова – колкото по-малко от тях, толкова по-добре. Не говорете много, а говорете добре.

Истината не може да ни отклони в грешна посока. Мълчанието със сигурност ще го направи.

Посредствените няма да спрат себеподобните и ще поощряват по-некадърните от себе си. Затова затворените общности не могат да се подобрят сами и отвътре.

Забелязали ли сте, че начело на обществени структури често застават не кадърните, а амбициозните. Талантът не иска да управлява и по-скоро се гнуси да го прави, а наглостта копнее.

– Смел си. Каква е цената?
– Още не зная. Ако знаех, щях да съм или безразсъден, или пресметлив. Но не смел.

Както най-добрите са 5% от хората във всяка една група, така и най-злите са пак 5%. Светът обаче се прави от останалите 90%. Не ги презирайте. Работете с тях и за тях. Най-добрите ще се справят или – което е по-вероятно – ще загинат (знаем, че открай време най-свестните са ги посвещавали на боговете, защото този лош свят не е бил достоен за тях). Най-лошите 5% ще останат непоправими и смъртта ще ги завари, преди да се покаят. Не ги оставяйте да задават тона.

Не искайте всичко и веднага. Няма да стане. Но малките стъпки са мислими и реални. Те ни водят напред. Раят обаче не е зад ъгъла. Ние вероятно няма да стигнем до него. Не бъдете егоисти – оставете и за бъдните поколения да свършат нещо. Но им проправете малко път напред.

„Отчаянието е любимото дете на гордостта“ – като искате всичко веднага, си въобразявате, че можете да изкорените злото набързо с устремните си действия. Усмирете се и помнете, че гордостта е грях. Смъртен грях.

Плановете ни не трябва да зависят от съдбата. Само реализацията им.

Все по-често си мисля, че моралът и възгледите ни са по-скоро вродени, отколкото придобити. Когато спорим, то не е, за да убедим някого или да проверим себе си. Правим го, за да чуем аргументите, които подкрепят нежеланото от нас. Но само за да можем следващия път да ги оборим по-добре. И за да перфекционираме собствените си доводи. Търсенето на истината е второстепенно. Ако е въобще от някаква степен. Никого не можеш да убедиш. Най-много да го ядосаш.

Хората вземат решенията си спонтанно. Ако са достатъчно властни, да ги прокарат, ги наричат могъщи. Ако са достатъчно сръчни, да ги обосноват, ги наричат интелигентни. Тези, които не са нито едното, нито другото, се възхищават на някого от първите две групи. И го следват.

Човек не си създава надежди. Причинява си ги.

Консуматорството може да банализира и величавото, а когато страховете ни се сведат само до материалните загуби, злото може да се оежедневи неусетно.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм: