.
ЕТО ТАКА
Остави ме да ти кажа как точно ще се случи.
Ще счупиш сърцето си толкова много и толкова непоправимо, че няма да знаеш какво да го правиш. Ще скочиш като ранен звяр срещу другите около себе си. Ще обвиниш всеки. Но няма да признаеш, че вината е единствено твоя.
Ще затръшваш врати, ще прекъсваш връзки, ще връщаш рани, ще бягаш през глава. Това ще ти се случва дълго, дълго време.
Ще чоплиш едва зарасналата коричка върху раните си и ще ги караш отново да кървят, за да поддържаш удобните си лъжи пред теб самия. Пак и пак. И пак. Дълго, дълго време.
После някак ще оставиш раните да станат белези. Ще решиш, че ще ти напомнят по-добре урока от болката. Доверието ще е само дума без значение за теб. Но няма да ти пука.
Ще си втълпяваш, че самотата е закрила и решение. И ще бъркаш. Времето още ще се търкаля покрай теб.
Когато изтекат толкова много дни, колкото не си смятал, че някога ще се занимаваш да броиш, ще решиш, че някогашната ти болка вече е сила.
Ще знаеш колко точно е чупливо сърцето ти. И ще знаеш, че пак ще го потрошиш. Но вече няма да те е страх.
И предпазливо ще пуснеш някого до себе си. Мнително, отчаяно и в очакване на удар, който може и никога да не дойде.
Защо ли?
Защото никой не може сам.
И защото самотата не е живот. Не е и закрила. Ще го разбереш с времето и когато можеш да преглътнеш горчивото лекарство на истината, че никой друг не ти е виновен.
И едва тогава ще станеш силен. Не когато си си мислел, че вече си, а когато можеш да понесеш идеята за собствената си слабост и предопределеното повторение. Тогава, не по-рано.
Ето така ще се случи.
автор: Валентина Йоргова