.
Майка му е българка, а баща му – сърбин. През 1951 г. емигрира в България по политически причини.
Завършва икономика във ВИИ „Карл Маркс“ и школа по радиожурналистика в София, след което работи 17 години като журналист в БНР, актьор в СИФ.
Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен.
Едни от най-известните филми, в които е участвал, са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и др.
През февруари 2010 година получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино.
На 21 февруари 2014 г. Джоко Росич умира от рак в болница „Лозенец“, дни преди да навърши 82 години.
Благодарен съм на съдбата, на мама, на татко, които ме възпитаха така – да ходя изправен, да говоря ясно и разбираемо. Това се учи отрано…
За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си“!
На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си.
Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.
Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!
Знаете ли кой е най-еротичният образ, запечатан завинаги в съзнанието ми? Беше във времето, когато рядко ни попадаха лъскави списания. В едно такова видях реклама, не помня на какво, в която жена с фино кафяво палто и кожени ботуши е направила типичната при ходене чупка в ханша. Дискретно и побъркващо!
Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да ѝ обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си усещам, че до мен стои жена.
Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване. То е да мъже без въображение.
Младите са прекрасни, само модата е странна, защото с панталона с увиснало дъно, който едва се крепи на таза, не можеш да се качиш на кон.
Хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.
Светът главно е добър – и у нас, и навън, само дето ние неизменно се взираме в лайното. Как тогава животът ни да не е смрадлив? За Бога, хората продължават да се обичат, да раждат деца и да ги разхождат по градинките, които стават от хубави по-хубави.
Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват “този е никой”. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.
Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее.
Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично…
Казвате: “Няма любов!” Любов има. Вие не я разбирате. И тя си заминава… Отива при друг. Този, който я разбира и цени…
Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.
Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция“, питам „Що?“. Отговарят „Щото там е хубаво“. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво“.
Тези, които отидоха в чужбина са слаби хора. Силните останаха тук.
Не може да се говори за безработица в страна, в която 40% от обработваемата земя не се обработва.
Моята житейска философия се основава на известната българска поговорка „Човек може и с 2, и с 200″. Затова не се оплаква от пенсията си, помества се в неговите си 2 и продължава да смята, че е галеник на съдбата.
Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос – има една типична българска дума „Трябва да се…“, а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо.
Все по-рядко пишем и получаваме писма. Получавам писмо от майка ми. Тя е писала с мастило и понеже е била тъжна, се е разплакала и сълзата е паднала на хартията и се е размазало. Как по компютъра да изпратя сълза на мама? Няма нужда да заменим компютъра с писмо. Но не трябва да изхвърляме онова, което е било до нас.
Може да звучи като клише, но е вярно: “Всяка възраст си има своята хубост”. Аз не мога да се оплача от годините си, от състоянието си. Неотдавна като ме питаха какво е да си на 81 години, казах: това означава да си свободен, тотално свободен човек. Както никога не си бил, да не зависиш от нищо и от никого.
Вече не правя дивотии. Човек ги върши дотогава, докато може да избяга. Аз вече не мога да бягам.
Но така е с човека. Той никога не пораства. Само остарява. И цял живот години своите детски желания, своите детски комплекси, своите детски любови…
Три неща трябва да гледаш в човека, ако искаш да разбереш можеш ли да му вярваш и може ли той да си държи на думата: 1-во трябва да гледаш дали тоя човек тъгува за родното си място. 2-ро гледай дали този човек помни приятелите си и дали ги търси, и 3-то гледай дали тъгува той за отминалите години . Ако видиш всичко туй да знаеш тоа човек е добър – чисто му е сърцето и можеш с него и дума да си кажеш и песен да си изпееш…
Хората с най-тежките истории са с най-красивите усмивки.
