Скръбта толкова прилича на страха - К.С. ЛУИС

.

Клайв Стейпълс Луис пише книгата си “Наблюдение върху една скръб” след смъртта на съпругата си Джой Давидман.

Луис описва болката от тежката загуба, толкова лично и пронизващо, че първоначално я издава под псевдонима Н.У. Клърк, за да не го свързват с нея читателите и скрива името на съпругата си, като я нарича Х.

По ирония, много приятели на Луис му я препоръчват, като начин да се справи със собствената си тъга. Авторството му е обявено публично след неговата смърт от изпълнителя на завещанието. 

В “Наблюдение върху една скръб” Луис изследва загубата. Загубата от смъртта на близък, на любим човек. Онова, с което трябва да се справим след раздялата, която смъртта ни налага.

Онази непримиримост между съвсем конкретното и въплътено съвместно битие с любимия, онази смазваща мъка от отсъствието му, онази крехка, уязвена и разпадаща се наша вяра и надежда, след като любовта ни е напуснала.

Къде е, как е, какво е сега напусналият ни любим човек. Какво общо има с това Бог, Когото изповядваме и обичаме. Възможно ли е да продължим…

Никой не ми беше казвал, че скръбта толкова прилича на страха. Не се страхувам, но усещането е като че ме е страх. Същото пърхане в стомаха, същото безпокойство, позиналост. Продължавам да преглъщам.

Друг път чувството е като да си леко пиян или да имаш леко мозъчно сътресение. Има нещо като невидимо одеяло между света и мен. Затруднявам се да вниквам в това, което другите казват. Или може би се затруднявам да поискам да вникна. Толкова е безинтересно.

И все пак искам другите да са около мен. Боя се от моментите, в които къщата е празна. Само да можеше да говорят помежду си, а не на мен.

Има моменти, съвсем неочаквани, когато нещо вътре в мен се опитва да ме убеди, че всъщност не ме интересува кой знае колко, не чак толкова в крайна сметка. Любовта не е всичко в живота на човек.

Аз бях щастлив, преди да срещна Х. Имах много „запаси“, както се казва. Хората преодоляват тези неща. Хайде, ще се справя някак. Срамно е да се вслушваш в този глас, но за кратко изглежда смислено.

Тогава идва внезапно пробождане от нажежен спомен и целият този „здрав разум“ изчезва като мравка в устата на пещта. При рикошета отиваш към сълзи и патос. Сантиментални сълзи.

Почти предпочитам моментите на агония. Те поне са ясни и честни. Но потапянето в самосъжаление, въргалянето, гнусното лепкаво-сладникаво удоволствие, с което му се предаваш – това ме отвращава.

И дори когато го правя, знам, че то ме води към невярна представа за самата Х. Дай воля на това чувство и след няколко минути вместо истинската жена ще имаш кукла, за която да цивриш. Слава Богу, споменът за нея е още твърде силен (винаги ли ще бъде твърде силен?), за да успея.

Защото Х. изобщо не беше такава. Нейният ум беше лек, бърз и мускулест като леопард. Страст, нежност и болка бяха еднакво безсилни да го неутрализират.

Той усещаше първия повей на лицемерие или тиня. И тогава скачаше и те поваляше, преди да си разбрал какво става. Колко мои балончета спука тя!

Бързо се научих да не й говоря глупости, освен ако не го правя за едното удоволствие – и ето още едно нажежено пробождане – да се изложа и да ми се присмеят. Никога не съм бил по-глупав, отколкото докато бях възлюбен на Х.

И никой не ми беше казвал за мързела на скръбта. Освен на работа – където машината, изглежда, вървеше както обикновено – аз се отвращавах от най-малкото усилие. Не само писането, но дори четенето на писмо беше твърде много. Дори бръсненето. Какво значение има вече дали бузата ми е груба или гладка?

Казват, че нещастният човек иска да се разсее – нещо, което да го извади от него самия. Колкото и пребит от умора човек иска допълнително одеяло в студена нощ. По-скоро би лежал, треперейки, отколкото да стане и да си намери одеяло. Лесно е да се разбере как самотникът става занемарен и накрая мръсен и отвратителен.

Междувременно, къде е Бог? Това е един от най-обезпокояващите симптоми.

Когато си щастлив, толкова щастлив, че не усещаш нужда от Него, толкова щастлив, че се изкушаваш да смяташ Неговите изисквания към теб за досадно безпокоене, ако се опомниш и се обърнеш към Него с благодарност и възхвала, ще бъдеш – или поне такова е чувството – посрещнат с отворени обятия.

Но отиди при Него, когато се нуждаеш отчаяно, когато нищо друго не помага, и какво ще намериш? Вратата се затръшва под носа ти и се чува превъртане и още едно превъртане на ключа от вътрешната страна. След това тишина. Най-добре е да си тръгваш.

Колкото повече чакаш, толкова по-категорично ще става мълчанието. Прозорците не светят. Изглежда къщата е празна. Била ли е някога обитавана? Някога изглеждаше така. И изглеждаше толкова убедително, колкото и това сега. Какво може да значи това?

Защо Той е толкова наличен наставник във време на успех и толкова напълно отсъстващ помощник във време на трудности?

Опитах се да изложа някои от тези мисли пред С. този следобед. Той ми напомни, че същото, изглежда, се е случило и с Христос: „Защо си Ме оставил?“. Знам. Това прави ли го по-лесно за разбиране?

Не че съществува (мисля си) опасност да спра да вярвам в Бог. Истинската опасност е да повярвам в толкова ужасни неща за Него.

Заключението, от което се ужасявам, не е „Значи няма Бог в крайна сметка“, а „Значи това представлява Бог в действителност. Спри вече да се заблуждаваш“.

Нашите предци се подчиниха и казаха: „Да бъде Твоята воля“. Колко често горчивото негодувание е било сподавяно от чист страх и делото на любовта – да, във всеки смисъл дело, е служило за негово прикритие?

Разбира се, можем лесно да кажем, че Бог изглежда отсъстващ в нашата най-голяма нужда, защото Той е отсъстващ, несъществуващ. Но тогава защо изглежда толкова присъстващ, когато, да го кажем съвсем честно, не Го търсим?

Със сигурност бракът направи за мен поне едно нещо. Никога вече не мога да повярвам, че религията е изфабрикувана от нашите подсъзнателни, потиснати желания и служи за заместител на секса. През тези няколко години Х. и аз пирувахме с любов във всичките й видове – тържествена и весела, романтична и реалистична, понякога драматична като гръмотевична буря, понякога удобна и спокойна като мек пантоф.

Нито едно ъгълче на сърцето и тялото не остана незадоволено. Ако Бог беше заместител на любовта, ние щяхме да изгубим всякакъв интерес към Него. Кой би се занимавал със заместители, когато има истинското нещо? Но не се случи така.

Ние и двамата знаехме, че искаме нещо извън нас – съвсем различно нещо, съвсем различно искане. Все едно да кажеш, че когато влюбените имат един другиго, никога няма да поискат да четат, да ядат или да дишат.

по материали на glasove.com