Страданието може да приеме много форми и винаги се изпълнява във формата - УЕЙН ДАЙЪР

.

Страданието може да приеме много форми и винаги се изпълнява във формата. Нашите привързаности към външните на нас неща са неограничени.

Ето седем от най-често срещаните типове привързаности и причините, поради които може да тъпчете по пътеката на страданието.

Привързаност към вещите

Повечето от нас в западния свят идентифицираме себе си и относителната си степен на успех или провал чрез количеството и качеството на вещите, които натрупваме.

Когато правим такава връзка, прикрепяме самата си стойност като човешки същества към придобиването на неща. Вследствие на това си подготвяме пътя към страданието винаги когато вещите ги няма в живота ни в достатъчно количество. Ставаме своите вещи.

Когато приемате такава перспектива, си „постилате“ за непрестанна фрустрация. Това, което в действителност казвате, е, че нямате никаква стойност, че сте непълни и не струвате нищо.

Трябва непрестанно да попълвате запасите си от материални вещи в усилието си да се чувствате ценени.

Тезата „Без вещите ми липсва ценност“ води до безкрайно преследване на „повече“. Борбата за повече неща води до осъзнаването, че никога не ще можете да осъществите себе си отвън.

Тази позиция ви пречи да знаете, че вече сте цяло, че не се нуждаете от нищо повече, за да се чувствате пълни.

Тя ви води до складиране и непрестанно сравняване на себе си с онова, което другите трупат.

Тя отмества погледа ви от очите и сърцата на онези, които срещате, към техните портфейли и материално състояние.

Колкото повече обвързвате своята ценност и човешкото си качество към онези неща извън вас, толкова повече власт давате на тези неща да ви контролират.

А когато сте контролирани от външни на вас неща, вие сте техни роби, превръщайки страданието в единствения възможен за вас път. Естествено, може да страдате в комфорт, но все пак агонията е вътре във вас дотогава, докато тези привързаности продължат да съществуват.

Привързаност към други хора

Това е една от най-упоритите привързаности и тя ще ви създаде твърде много страдание, докато не се научите да я превъзмогвате.

Не казвам, че е неподходящо да обичаш някой друг, да цениш присъствието му в живота си и да празнуваш своята свързаност:

Всичко това са много положителни резултати от създаването на безусловни любовни взаимоотношения в живота. Имам предвид искането или потребността да притежаваш друг човек и да се чувстваш безполезен, демобилизиран и наранен, ако той не е част от живота ти по начина, по който ти се иска.

Такива чувства представляват привързаност. Това са взаимоотношения, в които вие самите връчвате на друг човек властта и контрола върху вас, и те винаги водят до страдание.

Всички човешки взаимоотношения могат да бъдат по-щастливи от позицията на откъсването.

Това означава да обичаш хората достатъчно, за да им позволиш да правят собствения си избор без никакви „противовъздушно артилерийски удари“ от ваша страна, макар че той може да не съответства на онова, което вие смятате, че другите би трябвало да правят.

То означава да имате достатъчно увереност в себе си, за да не сте заплашени, когато другите не успяват да живеят съобразно вашите очаквания.

В любовно/брачните взаимоотношения то означава да обичаш другия толкова много, че да забравиш за собствените си потребности и просто да го приемаш и обичаш за това, което е и заради което в крайна сметка си се влюбил в него.

В семейните взаимоотношения това означава да си откъснат достатъчно, за да позволиш на роднините си да бъдат това, което изберат да бъдат, и да се чувстваш достатъчно сигурен вътре в себе си да не се преценяваш на базата на онова, което другите решат да правят в собствения си живот.

То означава да забравиш всякаква оценка, която би могъл да направиш, и вместо това да слушаш и обичаш другите членове на семейството за това, което са, предлагайки съвет тогава, когато е поискан, а иначе изпращайки им безусловна любов.

В отношенията ви с децата то означава непрестанно да си напомняш, че децата ти вървят по собствения си път и че няма да живеят живота си по начина, по който ти решиш, че трябва да го правят.

То означава да ги насочваш, да им помогнеш да разчитат на себе си и винаги да им показваш, че ги обичаш.

Откъсването в човешките взаимоотношения не означава отсъствие на любов и отговорност.

То означава да „те е грижа“ толкова много, че се отказваш от собствените си ценностни преценки за другите и се свързваш с тях от позицията на любовта, а не да се опитваш да ги контролираш или преценяваш.

Вие изпращате любов, отхвърляте ролята на жертвата и демонстрирате безкраен запас от любов и внимание към себе си и към любимите ви същества.

Когато се учите да ставате все по-малко привързани, научавате и фундаменталната истина за любовните взаимоотношения: Любовта е даването, а не вземането.

Привързаност към миналото

Научаването да си откъснат от миналото и традициите, които са важна част от живота на много хора, е един от начините да елиминирате известна част от съществуващото в света страдание.

Погледнете всички онези хора, които се бият във войните днес по света, и ще видите, че страдат и умират в името на традицията. Те са научени, че трябва да вярват в онова, в което са вярвали предшествениците им.

С тази логика те овековечават страданието в собствения си живот и в живота на предписаните им врагове. Много от тези битки между етнически групи се водят от хиляди години.

С типа привързано мислене, насаждано в тези култури, битките ще продължат завинаги. Умовете на хората там не са техни собствени. Те живеят само във формата и умират за традицията, която гарантира враждебност и омраза и за следващите поколения.

Участваме в привързаност към миналото винаги когато се опитваме да детерминираме за другите какви трябва да бъдат духовните им избори на базата на това, в което сме учени да вярваме.

Към какво образование ще се стремим, каква професия ще изберем, кои ще бъдат приятелите ни, как ще гласуваме, какви дрехи ще носим, как ще говорим и дори как ще избираме да мислим, често е детерминирано от привързаностите към традициите – традиции, които са толкова всепоглъщащо мощни, че игнорирането им често пъти означава пълен остракизъм  от семейството и съседите. „Ти си… “ – казват родителите ви. „Така си роден и нямаш никакъв избор по отношение на това.“

Такова чувство няма място в просветената душа.

Как е възможно някой да расте, ако винаги прави нещата по начин, по който винаги ги е правил?

Когато осъзнаваме универсалните принципи, знаем вътре в себе си, че не сме нашата форма.

Нашата опаковка може да изглежда по определен начин и да има определена история, но това по никакъв начин не е онова, което наистина сме.

Тя е само покривалото на истинското ни Аз, което е без форма и няма нужда от етикети, определени от действията в миналото.

Всичко, към което сте привързани, ви притежава по фундаментален начин. То е от критично значение за затягане на веригите и оковите всеки изминал ден, за да е сигурно, че няма да имате собствен ум. Ралф Уолдо Емерсън ни напомня:

Не бъди роб на собственото си минало – потопи се във величествени морета, спусни се надълбоко и плувай надалеч и ще се върнеш със самоуважение, с нова сила, с богат опит, които ще обяснят и ще гледат със снизхождение на старото.

Привързаност към собствената ви форма

Ако вярвате, че сте само собственото си тяло и „каквото правят другите, това и вие“, тогава сами си „просите“ живот на страдание.

Бръчките, косопадът, отслабеното зрение и всички индикатори на физическа промяна ще създадат чувство на страдание, което е правопропорционално на привързаността ви към запазването на същата форма.

Тази привързаност към тялото ви може да създаде жизнен стил на изкуственост и страх, които ще ви пречат да вървите по собствената си пътека и да сте ангажирани със собствената си съдба.

Привързаността към тялото ви като средство за осъществяване в този живот води до безкрайна свръхангажираност с външния вид.

Това е привързаност към опаковката, която ви съдържа, и скрива съзнанието, че тялото ви е временната форма, заемана от вас.

Изключителната ангажираност предимно с външния вид прави много трудно да се види, че истинската ви същност е без форма и лежи вътре в тялото ви.

Колкото повече сте привързани към тялото и начина, по който то изглежда, толкова по-малки са шансовете ви да сте способни да застанете зад формата си и да видите божествеността, която сте в действителност.

Пристрастеността към формата пречи на много хора дори да помислят за възможността за безформеността, съграждаща най-голямата част от човешкото качество.

Откъсването от тялото не означава непочитане на съвършенството на вашата форма.

Парадоксалното е, че в действителност то почти винаги води до полагане на по-добри грижи за опаковката, подслоняваща душата ви.

Открил съм, че откакто съм по-малко привързан към външния си вид, полагам много по-добри грижи за тялото си, поддържайки здравословно тегло, вършейки физически упражнения, отпочивайки достатъчно, ядейки по-малко „празни“ от диетична гледна точка храни.

Сега мога да застана отзад и да наблюдавам как тялото ми минава през своите механизми на стареене, без да чувствам, че моето същество, моят Аз се влошава.

След като съм по-малко привързан към това тяло, не изпадам в паника от някои от неговите слабости и недъзи, а следователно и те не изпитват голяма нужда да се появяват на повърхността.

В резултат на това откъсване имам все по-малко трудности с тялото си.

Празнувам формата си и нейното съвършенство, и знам, че съм повече от това тяло. Обичам и уважавам, но не се идентифицирам с физическото си Аз. „Да бъдеш в света, но не от него“ – както каза Исус.

Аз съм в тялото си, но не от него и иронията е, че това ми помага да бъда в тялото си много по-естествено, отколкото когато бях от него само преди няколко кратки години.

Привързаност към идеи и към това да си прав

Това е една от най-трудните за отказване привързаности. „Да бъдеш прав“ може да се разглежда като смъртоносна „западна болест.

Тази привързаност към това да си прав създава страдание, защото почти винаги е безполезно средство за общуване с другите хора. Ако не можете да комуникирате ефективно, ще страдате във взаимоотношенията си.

Хората не обичат да им се казва как би трябвало да мислят и че грешат, ако не са съгласни с вас. Когато срещнат такава позиция, те автоматично ви изключват от съзнанието си и бариерата между вас е издигната.

Ако вие сте създанието, което е изключено поради неспособността си да слуша, то това е, защото сте тъй привързани към собствените си убеждения, че настоявате да изкарате „крив“ всеки, който не е съгласен с вас.

Привързаности като тези превръщат любовните, взаимоотношения в почти невъзможни за поддържане, тъй като непрекъснато се издигат граници.

По отношение на всяка абсолютно правилна според вас идея ще откриете милиони други, които са убедени, че е погрешна. Тази дихотомия на правилно и неправилно вкарва хората в метафизическа бъркотия и тормоз.

Когато срещнете някой, който вярва в различно нещо от вас, и се опитвате да му обясните на колко погрешен път е, всичко, което сте направили, е да определите себе си.

Вашата позиция вероятно ще го направи още по-страстен почитател на собствените си убеждения, така че срещите от този вид почти винаги завършват с резултата, че всеки е още по-силно убеден в правотата на своята позиция.

Добре е да имате стабилно мнение за нещо, което си изберете, но в момента, когато се привържете към тези идеи и по този начин дефинирате себе си чрез тях, вие изключвате възможността да чуете друга гледна точка.

Тази привързаност към идеи и към това да изкарвате другите „криви“ е историята на Човешкото Същество и обяснява безбройните войни и нещастия от началото на писмената история.

Много рядко хората спират и наистина чуват това, което другият има да каже. Рядко, ако не и никога, променяме мнението си на базата на солидните идеи, представени от другите.

И фактически никога не сме способни да задържим в ума си едновременно две противоположни мнения или убеждения.

Същевременно точно това се изисква от час, за да се събудите на ново равнище на човешко съзнание – вътрешното съзнание, че противоположната гледна точка може да се мисли едновременно с вашата и няма нужда другите да се изкарват „криви“.

Това е нещо, за което говорят силно просветените умове. Един от най-великите писатели на Америка – Ф. Скот Фитцджералд, каза:

Тестът на първокласната интелигентност е способността да се мислят в един и същи момент две противоположни идеи и въпреки това да се запази способността да се функционира. Човек трябва например да вижда, че нещата са безнадеждни, и въпреки това да е решен да ги направи по-добри.

Това наистина означава способността да си откъснат – да позволиш противоположните гледни точки да съжителстват в теб в един и същи момент и да виждаш изключителната красота на такова отношение.

Привързаност към парите

Това е почти пълнокръвна болест в западния свят. Важно е да се разбере, че аз не прокламирам омраза към парите.

Дълбоко съм убеден, че имането на пари е придобивка в живота и нищо отрицателно не мога да кажа за тях. Парите са хубаво нещо и работата за изкарването им е неразделна част от живота в съвременното общество.

Това, за което пиша тук, е тази привързаност към парите, която ги превръща в контролиращ живота ви фактор.

Откъсването от придобиването на пари е трудно начинание. То обаче е много важно, ако искате да изпитате силно чувство на автентичен избор в живота си.

Открил съм, че онези, които са способни да правят онова, което обичат, и се фокусират върху този начин на живот, имат всичките пари, от които се нуждаят.

Те, изглежда, ги пускат в обръщение, използват ги, за да служат на другите, а не позволяват натрупването на капитал и цената на нещата да станат доминиращите теми в живота им.

Те не страдат от болестта на повече, която е толкова широко разпространена в нашата култура.

Да бъдеш откъснат от парите означава да изместиш фокуса си към правенето на онова, което обичаш и което те прави целенасочен, и да позволиш на парите да влязат в живота ти, без да го изконсумират.

Откъсването означава съзнание, че вие не сте банковата си сметка. Ако смятате, че трябва да имате пари, за да се чувствате щастливи и имащи успех, тогава сте привързани към тях. Нуждаете се от повече средства и без тях не се чувствате цели, смятате, че нещо ви липсва.

Това нещо наричате повече пари. Тази липсваща част ще кара ума ви непрестанно да се фокусира върху получаването на онова, което липсва, а не върху това да бъдете „тук и сега“ и да правите това, което обичате. И, разбира се, разширява се това, за което мислите.

Тъй като това, което виждате в живота си точно сега, е резултатът от онова, в което вярвате, може да искате да промените убежденията си, ако не ви обслужват, когато става дума за пари.

Запитайте се: „Донесоха ли ми парите удовлетворението, което очаквах?“ Отговорът е „Не“ и ако ви се струва, че не можете да промените тези убеждения, опитайте се да изследвате към какво са привързани те.

Привързаност към печеленето

Печеленето е почти наркомания в нашата култура и докато сме привързани към потребността да печелим, ще преживяваме в резултат и страдание.

Още веднъж е важно да се подчертае, че аз не съм срещу победите. Обичам да печеля точно толкова, колкото и всеки друг, особено когато участвам в атлетически състезания.

Тестът за събуждане обаче в тази област е способността да се откъснеш от потребността да печелиш. Когато сме привързани към печеленето, то става натрапчивост и страдаме, когато не сме победителите.

Голямата проверка на характера е как реагираме, когато губим. Ако се конкурираме в играта и опонентът ни натрупа повече точки или „спечели“, какво в действителност сме загубили? Абсолютно нищо!

Просто сме излезли навън и сме изиграли една игра. Ако наистина знаем това, ни е много лесно да поздравим опонентите си и да се чувстваме също толкова добре по отношение на тях, както и ако ние бяхме победителите.

Привързаността към печеленето кара много, много човешки същества да се чувстват като победени.

Поддържането на тази привързаност означава да се чувстваш като губещ през по-голямата част от живота, тъй като никой не може вечно да печели.

Печалбата е преценка. Когато „се хващаме на нейно¬то хоро“, се съгласяваме с насоките, които другите хора са решили, че определят печеленето и губенето.

Разглеждането й единствено като резултат от правилата, създадени от другите, може да бъде начин да се играе играта, без човек да е привързан към печеленето.

Ние все пак може да си ценим успешните действия и да се учим от не толкова успешните и въпреки това просто „да бъдем“ в процеса на участието.

Печеленето или загубата може да се разглежда само като още едно правило, с което да се съгласяваме или не. Привързаността към печеленето означава, че ние сме резултатът или изпълнението, а страданието възниква, когато се чувстваме като губещи.

Парадоксално, но колкото повече сме откъснати, докато фактически играем играта (каквато и да е тя), толкова по-голяма е вероятността да спечелим, т.е. колкото по-малко се фокусираме върху печеленето, толкова по-голям е шансът ни да направим точно това. Изключителните изпълнители не се опитват да спечелят.

Тези хора позволяват действието да тече. Тяхното съревнование е много повече като медитация, отколкото като състезание. Те са в хармония с тялото и ума си.

Великите танцьори просто му позволяват да се случи, доверявайки се на инстинктите и интуицията им да позволят на формите им да се носят с музиката, и когато са способни да бъдат напълно в това вътрешно пространство на съвършената хармония, печеленето дори не им минава през ума.

В момента, когато великите гимнастици или гмуркачи помислят за резултата, те са неспособни да функционират в съвършенството, на което са способни тренираните им тела. Печеленето става почти невъзможно.

Това е друг парадокс: ако мислим за печеленето и сме привлечени към него, намаляваме способността си да функционираме на нивото, което печалбата изисква. Привързаността към печеленето почти винаги върви ръка за ръка с потребността да се бориш срещу опонентите.

Езикът на съревнованието е сходен на този на войната: удуши ги, победи ги, помети ги, съсипи ги, унищожи ги, размажи ги, убий ги. Когато цялото ни съзнание е фокусирано върху печалбата на всяка цена, равнището ни на изпълнение се влошава.

Ставаме напрегнати и нервни и в крайна сметка разгромяваме себе си. Защо? Защото борбата отслабва, а хармонията е тази, която дава сили. Когато вътре в себе си сме в хармония, телата ни действат на най-високо равнище.

Когато сме напрегнати отвътре, функционираме на по-ниско ниво. Това е същността на откъсването в играта на печеленето. Спрете да го правите важно.

Позволете си просто да бъдете, наслаждавайки се изцяло на това, което правите в хармония с тяло и душа, и откъснатостта ви ще ви отведе до най-високите равнища, които изобщо някога сте постигали.

Внимателно проучете всяка от горните привързаности и проверете дали се отнасят и до вас.

Помнете, че е възможно да обичате нещата във всяка една от тези категории и въпреки това да сте откъснати от тях.

Тренирайте да ги оставите на мира, да позволите всичко да циркулира в мрежата на хармонията и вътрешното спокойствие.

Когато се издигаме над привързаностите, се научаваме да изместваме съзнанието си към „работата в мрежа“ и отказването от властта, и откриваме метафизичния лукс да живеем продуктивно и в мир.

из „Ще го видиш, когато повярваш“