.
Автор: Йорданка Маринова
1682г. се оказала много динамична.
Луи XIV Кралят – Слънце на Франция изоставил Лувъра като главна кралска резидения и се преместил в неприлично скъпо преустроената дотогавашна крайградска вила Версай.
Петър Велики станал цар на Русия.
Заминал в отвъдното Петият Далай Лама на Тибет, известен на историята с краткото ясно прозвище Великия Пети.
Изригнал отново Везувий и пръскал лава наоколо си цели 10 дни.
В Лондон изгорили на кладата последните три островни вещици – след това спрели или защото повече вещици нямало, или защото англичаните ги досрамяло. По-скоро първото.
Всичко това изглежда изнервило Господ, защото той докарал чума на Острова и на студента Нютън му се наложило да се прибере вкъщи, поради затваряне на Университета Кембридж.
В градината си той имал и любимо ябълково дърво, където прекарвал доста време. Пет години по-късно след тази неочаквана ваканция Нютън публикувал законите си за гравитацията и променил физиката завинаги.
Кара Мустафа Паша повел 300 000 отоманци към Одрин, изчакал следващия го с още толкова султан Мехмед IV и заедно продължили към Виена в последния опит на империята на превземе Европа. Не успели.
Едмънд Халей се оженил, установил се в Излингтън (квартал на Лондон) и като един истински младоженец бил зает по цели нощи, но с по-различна от останалите младоженци дейност – наблюдавал небето.
Не знаем какво му е сипвала в супата ядната мисис Халей, но историята възнаградила Едмънд с безсмъртие – кометата, която видял и записал ни кара и до днес да си спомняме кой е бил Халей.
През това време тихо и кротко, галейки всяко дърво, един младеж обикалял из Paneveggio forest. Той почуквал внимателно и изчаквал звука да попие в сърцевината на вековните смърчове.
С ухо, допряно до кората слушал как всяко негово почукване резонира в стволовете. Обичал тази гора и тишината ѝ. Тук се чувствал у дома си.
Бил от средно заможното семейство Страдивари, което в средата на 17 в. избягало от чумата в района на градчето Кремона. Заселили се в покрайнините, където се родил и той – Антонио.
Пораснал и опитал да намери призванието си – вървял по стъпките на любимия си Микеланджело и успявал да направи почти идеални телата на статуите, които изработвал като чирак – скулптор. Лицата обаче не му се отдавали.
После опитал да е дърворезбар, но въпреки любовта си към дървото – резбоването за украса на мебели и лъжици не му застанало на сърце. Пробвал се и с музиката, но въпреки прекрасния си слух – нямал ръцете на музикант.
Тогава донякъде случайно станал момче за всичко при Никола Амати – най-известния лютиер на Кремона и цяла Италия по онова време.
Антонио разбрал, че всичко, което е правил дотогава в живота си, го е водило целенасочено към призванието му.
Усвоил основите на лютиерството при Амати, но след време се отделил в своя собствена работилница.
Започнал да избира сам дърветата, от които да прави инструментите си. Особено харесвал Норвежкия смърч, който растял в гората на цигулките, както е известна Paneveggio forest и до днес.
Антонио имал нелек житейски път за всичките си 92 години живот. Сдобил се с единадесет деца от две жени, втората от които била неприлично млада за моралистите от онова време.
Съгражданите му го обожавали и ненавиждали, винаги се гордеели и възползвали от известността и работата му, но не бързали да му съчувстват и съдействат, когато имал лични проблеми.
Казвали за някого: „Богат като Страдивари“ като нарицателна единица за богатство, без винаги да имат добронамереност в този израз. Двамата му най-големи сина, на които Антонио разчитал да остави занаята, си заминали млади.
Следващите двама Франческо и Омобоно нямали изобщо усет за лютиерството, третия Паоло се отдал на търговията в далечни държави, а последния Джузепе станал монах. Останалите му деца били момичета.
На 76 годишна вързаст Антонио се оказал сам в огромната си за времето триетажна къща и осъзнал, че той ще е единствения истински Страдивари-лютиера.
Отдал се на изкуството си – да прави съвършени струнни инструменти. Не споделил с никого тайната си, преценил да я отнесе със себе си завинаги в отвъдното.
Работел почти денонощно до последния си дъх, за да остави възможно най-много инструменти на света – далеч не заради парите, напечелил се бил предостатъчно. Ставал преди изгрев и окачвал на балкона си на въжета инструментите, върху които работел.
Вечер оставал да работи на свещи много след като всички чираци спели трети сън по домовете си. Никой и до днес не знае каква е тайната на майсторството му.
След Страдивари никой с нищо не е подобрил изработването на цигулки, мандолини и чела дори на йота.
За по-голяма яснота на по-младите читатели нека си позволя такова сравнение: представете си, че Александър Бел, който изобретил първия телефон, е създал направо (измисления модел) iPhone 1234, а всички след него са започвали производствата на телефони от модели с шайба.
Това са Страдивари (Страдс, за по-кратко, както гальовно ги наричат хората, които имат късмета да се занимават с тези неща професионално) инструментите – ферарита (както често ги наричат), създадени във времената на каруците.
Никой не разбира как го е направил. Колкото повече усилия се полагат с най-новите технологии това да стане, толкова повече се изяснява, че изгледите за да се разшифрова тайната на Страдс инструментите са нулеви.
Предположенията са и вековни, и по-нови, например:
обема на цигулките,
гъстотата на дървесината им,
дървоядите, които проправили малко канали във вътрешността на всеки инструмент и му придали неповторимо звучене;
лакът-тайна,
лепилото-тайна,
киснене на дървесината в морска сол,
специалния мухъл, който расте понякога вътре в инструмента и създава специална вибрация,
магически орехови дървета доставяни тайнствено от Тракия за основи на телата на цигулките Страдивари,
кръв от змей (…и аз като вас се чудя – триглав или обикновен!?) за основа на покритието им и т.н.и т.н…
Направете и вие собствено предположение за тайната на инструментите на Страдивари и след това знайте – някой друг не просто вече го е помислил преди вас – той го е и проверил преди вас! Не е това, което предположихте и тайната остава.
Шах и мат.
Остават неизвестни хилядите чертежи, изчисления, работа и безсънни нощи на Антонио, преди да успее да направи това, което ни е оставил. Изработил е към 1200 инструмента през живота си, от които се знае, че са запазени малко над 600.
Освен цигулките е направил около 50 чела, 9 или 10 виоли, мандолини, две китари и една арфа.
Всичко, което е могло да се премери, снима, оразмери и проучи за тях е направено. Повечето изследователи вече са хвърлили бялата кърпа, а тези, които още се борят, за да разгадаят тайните на Страдивари признават, че това вероятно никога няма да стане.
Ето например снимка с 3D скенер изчисляваща дебелината на дървесината на цигулка Страдивари – видно е как на места тя е по-дебела (в червено), а на места по-тънка ( в жълто до зелено).
За всеки инструмент обаче тези дебелини са индивидуални и, по признанието на самите изследователи, общ модел за дебелината на дървото в различните части на цигулката не може да бъде изработен.
Дори това да стане – очевидно е, че това няма как да отговори на всички въпроси, свързани със звученето на Страдивари.
Дендрохронолозите спорят. Обзалагам се, че не знаете какво е дендохронолог? И аз не знаех, но сега научих – прочетете тук, но в общи линии това е специалист, който по кръговете на дърветата може да ви каже всичко за времето, в което дървото е расло. Е… почти всичко… останалото могат да ви го доразкажат дендроклиматолозите…
Та дендрохронолозите измерват, изчисляват и чешат глави дали именно сушата в последното десетилетие на XVII в. е причината за особената структура на дървото и дали отсичането им само по новолуние и само есенно време не е гарантирало максималната сухота на дървесината и това да е тайната на Страдивари.
После се събират с други като тях и спорят. Нека спорят. Имат по-смислени идеи от тази, че Антонио си е продал душата на дявола или тази, че цигулките му са направени от дървото на Ноевия ковчег, както са били убедени някои от съгражданите му.
Дендрохронолозите спорят и даже конференции си правят – имало е една през 2017г. Изтървала съм я, а толкова ги следя тия конференции.
Ето ви един дендрохронолог, маскиран като дендроклиматолог, по време на работа:
И още един, немаскиран:
Някои се опитват да вкарат Страдивари в XXI век с 3D принтер.
Разказвам ви всичко това, за да ви се похваля. Видях в пресата наскоро пак някаква седемцифрена сума за поредния пре-продаден Страдивари. И се сетих, че не съм ви разказвала за изложбата, която посетих през 2013г. в Оксфорд – тогава още не водех блог с очерк-пътеписи за ценители, а и снимането на изложбата беше съвършено забранено, особено със светкавици.
Ох, струваше си всяка минута прекарана там…
Изложбата на 21 инструмента Страдивари, повечето от Златния му период 1700-1725г. от музеи и частни колекции беше подредена и представена за посетители в музей Ашмолиън в Оксфорд. И конференцията на дендрохронолозите, за която ви казах, е била пак там.
Прозрачни стъклени кубове съдържаха прелестните инструменти. Не им личеше, но безспорно кубовете бяха огнеупорни и бронирани в най-висока степен.
Някои от експонатите бяха с доказана стойност от 3 до 15 милиона паунда всеки, а някои просто нямат цена определена цена – безценни са. Така въпреки скромния вид на залата, тя всъшност бе непревземаема крепост, победима само от евентуален метеорит.
По стените бяха налепени силуети на известни композитори и музиканти, а всеки стъклен куб имаше номер.
По този номер интерактивния гид в джоба разказваше всичко, което знае за съответния инструмент, като за някои даваше възможност и да се чуе запис с изпълнение. Прекрасно организирано – всеки посетител имаше право да седи с часове и да се наслаждава на изложбата, без да пречи на останалите.
Тази възможност бе изцяло използвана от много от гостите – имаше хора, които стояха безкрайно дълго пред някой от инструментите, а имаше и хора, които си ги рисуваха, седнали на земята пред тях.
В предверието след касата имаше организирана малка кино зала с десетина пейки. Въртеше се постоянно едно и също половин-часово филмче за Страдивари. Можеше да се седи и да се гледа колкото пъти желае посетителя, стига да не си носи пуканки и кола като в истинско кино.
Веднага след входа на същинската зала вдясно бе разположен работния кът на Страдивари – донесен директно от музея му в Кремона.
Не гарантираха, че това са истинските инструменти на Антонио, но имаше нает за постоянна работа съвременен кремонски лютиер. Работата му беше да показва как едно парче дърво става на цигулка.
Лютиерът дялкаше през цялото време парчета дърво, мажеше с различни четки странно-миришещи лепила и почукваше с особени чукчета по заети със странно огънато дърво дърводелски стяги за радост на по-малките посетители, които стояха залепени за тезгяха му с отворени усти.
Това бе и любимата им част от изложбата, за радост пък на останалите посетители, които в това време можеха спокойно и в пълна тишина да се насладят на самите инструменти в следващата част на залата.
Отделно бяха изложени част от оригиналните инструменти на Антонио, а до тях моделите му и някои хартиени кройки на елементи:
Беше неповторимо изживяване всеки един инструмент да се види на живо отблизо и да се чуе – една до друга цигулките можеха да бъдат сравнявани и визуално, и звуково.
Една цигулка се оценява от специалистите по много показатели и то не само по видимите си качества. Цигулката трябва да звучи като човешки глас, като пеене, трябва да ангажира емоционално и цигуларя (освен публиката), да е огледало на душата му, да изпълва освен слуха – и съзнанието на всички наоколо със звука си, трябва да… още много неща..
Нека сега ви разкажа по-подробно за инструментите, които бяха представени на изложбата в Ашмолиън.
1. 1666 „Serdet“ Violin – Най-старата запазена цигулка на Страдивари. Говори се, че била направена от учителя му Никола Амати, а само подобрена от Антонио. Подробните проучвания върху нея са потвърдили обаче, че тя е изработена в ателието на Страдивари.
2. 1683 „Cipriani Potter“ Violin – наречена на един от притежателите си, Киприяни Потер, ученик на двама ученици на Моцарт и директор на Кралската Музикална Академия.
Тази цигулка е по-малка, но много изящно украсена. Поради тази украса са направени предположения, че тайната на Страдивари е в дърворезбата – може би дори на специални места вътре в цигулките?
3. 1688 „Hill“ guitar – Китарата Хил. Наречена на фамилията Хил, чието име е било сертификат за автентичност и качество на изработените от тях, оценени или пре-продавани струнни инструменти.
Един от няколкото различни от цигулки инструменти, направен от Страдивари с постоянен дом – Ашмолиън, Оксфорд е 12 струнната китара Хил.
4. 1694 „Benecke“ violin – Направена е от клен, червеникава и била скоро на търг.
5. 1696 „Archinto“ viola – Страдивари е направил едва 10 виоли и само на 2 от тях се свири в съвремието. Едната е именно контраалтото Арчинто, за историята на която подробно можете да прочетете тук.
Именно на която Филип Дюк (на снимката) е свирил за последно през 2011, но запис на това събитие няма. На нея вече не се свири, а само се предоставя за изложби.
6. 1698 „Baron Knoop“ violin – Както повечето инструменти и тази цигулка е наречена на името на един от най-видните си притежатели барон Knoop, който е бил страстен колекционер на инструменти Страдивари и по едно време е притежавал цели 29 на брой.
7. 1700 „Stauffer – ex Cristiani“ cello – Изработено за много заможен клент от скъп материал, това чело е запазено прекрасно. Кръстено отначало на изключителната парижка челистка Лиза Кристиани – на 20г. възраст тя привлича вниманието на Менделсон, който пише за нея „Песен без думи“ опус 109.
Челистката пътува с голям успех из цяла Русия, но плаща с живота си на 26г. възраст. Впоследствие челото е преименувано, но продължава да звучи така изключително, както по времето, когато е направено от Страдивари. Ето как изглежда, а можете и да чуете как звучи.
8. 1700-1710 mandolin – Осем струнната мандолина Користо можете да видите на видеото, което намерих. Зад мандолината отзад се виждат челата, за едното от които току-що ви разказах.
9. 1709 „Viotti“ violin – Смята се за най-запазената след Месията (описан под номер 17 по-надолу). Наречена на Джовани Батиста Виоти, който получил тази цигулка като любовен подарък от Екатерина Велика.
Благодарение на тази цигулка и изпълненията на Виоти на нея, инструментите Страдивари започват да растат и на цени като добавка на голямата си вече популярност.
През 2002г. във Великобритания се организира кампания за набиране на средства, за да остане цигулката на Острова. Събират парите. Може да се види в Музея на Кралската Музикална Академия.
10. 1709 „La pucelle“ violin – Позната още като „Девицата“, е първият инструмент от златния период на Страдивари.
Наречена е така от парижки музикален дилър-реставратор-лютиер, който в средата на XIX в. я купува и разглобява, за да я разгледа и почисти.
Със смайване установява, че цигулката никога не е отваряна за век и половина и е такава, каквато е излязла от ателието на Страдивари. „Боже мой, ама тя е девствена!“ не се въздържал да възкликне парижанианът (не очакваме нищо по-малко от него, нали…) и името ѝ останало.
11. 1711 „Parke“ violin – Притежавана едва от няколко човека, тази цигулка е показвана за последен път през 1885г. и едва сега, през 2013г. в Ашмолиън, където снимането беше забранено. В частни ръце е, много трудно се намират нейни снимки, но все пак успях, вижте я:
12. 1712 „Fountaine“ violin – Цигулките от по-ранния период на Страдивари са по-къси, а от този период стават по-дълги. Въпреки това тази цигулка е изключение и е всъшност по-къса с цели 10 см. и от първите му цигулки.
13. 1715 „Boissier-Sarasate“ violin – При тази цигулка, притежание на Real Conservatorio Superior de Musica de Madrid, Страдивари експериментира успешно с по-гъст лак в по-тъмен цвят.
14. 1713 „Bass of Spain“ cello – Намерено по случайност в магазин за вехтории в Ортега, Испания от дилър на музикални инструменти.
Познал веднага, че това е Страдивари, той го купил за около 400 франка – благородната му притежателка се нуждаела от пари и искала да се отърве от всичко, което може да ѝ донесе банкноти.
Събрат на това чело наскоро смени притежателя си за $20 милиона. Вижте „Bass of Spain“ в кутията му на изложбата и го чуйте по-долу.
15. 1714 „Batta–Piatigorsky“ cello – Още едно чело, заето за изложбата в Оксфорд от Metropolian Museum of Art, Ню Йорк.
Tова чело е принадлежало на холандския челист Александър Бата. Той го продал и след лутания то стигнало до Piatigorsky, който пише в автобиографията си:
Преди Batta свирих на различни чела, които се различаваха едно от друго по характер и ранг. Знаех тяхните силни страни и техните слабости, както и техните капризи така, че да мога да извадя най-доброто от всеки от тях. С Batta обаче установих, че възможностите му са неограничени. Бездънно в ресурсите си, то ме повлече и завъртя в ситуация да се опитам да достигна предела на възможностите му, за което работих усърдно, както никога. Никога не съм искал нищо повече от това да извадя всичко от този превъзходен инструмент, а се получи така, че всъшност аз му дадох всичко, което имах и можех да дам на едно чело.
Вижте челото на снимка и чуйте самия Piatigorsky да свири на него.
16. 1715 „Alard“ violin – Цигулка от Златния период на Страдивари, кръстена на най-известния си притежател Jean-Delphin Alard. През 1981г. е продадена в Сингапур на частен колекционер за $1.2 милиона.
За най-капризните специалисти дори не всеки Страдивари е достатъчно добър – някой е твърде къс, друг не реагира достатъчно лесно, трети е недостатъчно мощен. Alard е цигулката, която кара всички да замъчат.
Някои твърдят, че това е съвършената цигулка, направена от ръката на смъртен.
17. 1716 „Messiah“ violin – Както Леонардно е запазил при себе си докрай Мона Лиза, така Антонио е пазил при себе си Месията.
От направата ѝ през 1716 до смъртта на Страдивари през 1735 тя не е напускала ателието и дома му. Всеки, който я е притежавал не се е разделил с нея до последния си ден.
Почти никога не е свирено на нея, а е имало и подмятания, че е само легенда: „Както Месия, когото чакаш, но никога не дочакваш да видиш!“ (казал притежателя на предишната представена цигулка Jean-Delphin Alard), така и Месията е била цигулка, за която мнозина говорели, но малцина били виждали.
В наши дни е предадена на музея Ашмолиън за съхранение с изричната уговорка никой никога да не свири на нея. Състоянието ѝ е почти идеално, сякаш вчера е извадена от ателието на Антонио.
Никой не знае как звучи, а едва ли и ще узнаем през нашия живот. Поне може да се види – винаги е в експозиция. Никой никога не се е наемал дори да предложи етикет и сума до името ѝ – 53.9 безценни сантиметра клен и лак.
18. 1717 Tyrrell violin – Причислена към един от 38-те инструмента, които Антонио Страдивари изработва по поръчка на Катерина Медичи, което го изтрелва в орбитата на най-търсените лютиери още в началото на отваряне на ателието му.
Отлично състояние, спасена от Франция в Англия, подминала съдбата на толкова други унищожени през войните или откраднати Страдивариуса. Ню Йоркчанка и красавица, с която много се гордеят.
Сложена в тройката на най-добрите от изложбата в Ашмолиън, заедно с Месията (предишната) и Лейди Блънт (следващата).
19. 1721 „Lady Blunt“ – Наименована на внучката на Лорд Байрон, която я е притежавала цели 30г. Лейди Блънт е била интересна жена, която е развъждала и арабски коне на Острова.
Цигулката е в отлично състояние и е била притежание на Японската Музикална Фондация, която я продава за около £10 милиона през 2008г., за да подпомогне с приходите жертвите на цунамито.
Сега е в ръцете на анонимен руски колекционер. Имаме изключителната възможност да видим около 40сек. видеоматериал, в който Йехуди Менухин свири на Лейди Блънт.
20. 1733 „Kreisler“ violin – Фриц Крайслер чул като дете шегите на любителя музикант и негов баща-доктор, че добрият цигулар може да извади правилния звук и от кутия цигари.
Така и направил още в най-крехка възраст – направил си сам малка цигулка от цигарена кутия със струни – конци и се преструвал, че свири. После станал един от най-великите цигулари изобщо и със сигурност най-добрия от своето поколение.
Свирил на един Страдивари, който е кръстен на него. Изработил си собстен звук, който е наречен на негово име. Вижте цигулката и си струва и да го чуете след това:
21.1734 „Habeneck“ violin – Тази цигулка е изработена, когато Антонио е на 91 годишна възраст. Определен рисунък на извивките подсказва, че до голяма степен тя е направена с помощта на най-големия му син Франческо, който бил на 63 г. по това време.
Красива и много добре запазена, кръстена на френския цигулар и диригент François Antoine Habeneck. Както на много от останалите инструменти някои части, включително ключовете и струните са подменени, но важното, основното – тялото, е запазено в оригинал.
Надявам се разходката ви хареса и се почувствахте съпричастни на изложбата и обогатени от информацията, която ви дадох.
Накрая на изложбата аз се наредих да си купя сувенири. Дори принтирана снимка на някой от инструментите на гланцирана хартия (в зависимост от размера) струваше £20-£60. Нямаше обаче дубликат на единственото, което исках да си купя – изложеното в залата извинително писмо.
Това е едва едно от двете листчета, запазени с оригиналния почерк и лично подписани от Антонио. Независимо от парите и славата си, най-големият лютиер извинително обяснява на клиента си, че:
Не изпратих цигулката по-рано. Чаках някой преносител, на когото мога да се доверя наистина. Моля да ми простите, че я забавих, но се надявам да я оцените, когато я получите!
Оставам искрено Ваш много скромен и покорен слуга:
Антонио Страдивари
Бих си купила това на принт или на магнит, за да ми е пред очите и да си го чета от време на време.
Няма да ви обяснявам защо.
Нямаше такъв принт или магнит, затова си купих един магнит на Месията и друг с подписа на Антонио Страдивари. Това са и два от любимите ми магнити на хладилника ми. Моля, вижте ги:
На тръгване от Ашмолиън знаех със сигурност едно – не можеш да притежаваш Страдивари. Ако имаш парите да го купиш – той притежава теб, а ти си му просто стража, пазиш го за следващите поколения. Да е при теб е привилегия, но и огромна отговорност.
Мислих си и каква е тайната на Страдивари. И аз имам теория, за която никой още не се е сетил – обикаляйки вълшебната гора на цигулките, за да избира дърво, Антонио е получил дар от някой леприкон да вдъхва живот на всеки от инструментите си така, както Господ е вдъхнал живот в направения от земна кал човек.
Вероятно затова Антонио винаги е седял на свещи последен в работилницата си. Учил е душите на инструментите си да са издържливи за много векове напред.
Един английски експерт типично по английски заключава, че майсторството на Страдивари е в това, че той не е целил направата на Страдивари – той се е стремил към направата на най-съвършения инструмент. И го е постигнал.
Оттогава насам лютиерството е замръзнало, защото всички след него се опитват да направят само едно – Страдивари. И не могат.
А какво е съвършения инструмент? Един от щастливците, свирили на инструмент Страдивари го обяснява най-добре: Музиката от нея звучи така, както звучи в главата ти, преди да започнеш да свириш.
Съвършено.
Този интересен пътепис ни бе любезно предоставен от Йорданка Маринова – автор на „Кралицата на краставиците“ – трогателен роман за живота и съдбата на пет поколения български жени от Освобождението до наши дни. Книгата можете лесно да закупите тук: smartreading.bg
Още интересни истории от Йорданска Маринова можете да прочетете на личния й блог: vitoshaword.com