.

Че чуждия съвет сами не тачим често
и в злото ний се уверяваме едва когато е дошло.

Уви, така е! От край време малките в света
си патят на големите от глупостта.

Ний каем се за туй, що даваме на злия,
и да го приберем от него, ние
понякога достигаме до бой –
безсилни са и сопата и съдията.
Ти злия пуснеш ли в дома си, той
веднага ти се качва на главата.

Сред всичките врази
ти от най-малките най-много се пази;
избягнал не едно премеждие зловещо,
загива си човек от нищо-нещо.

Страхливият по нрав до днес
е бивал винаги злочест…

Не съществува май страхливец на земята,
да не намери друг страхливец по-голям.

Вълк си остава винаги вълкът;
това отдавна е разбрал светът.

Добре е да заключим от това,
че трябва с лошите война да водим ние.
Голямо благо е мирът,
съгласен съм, но той опасност крие,
кога коварен е врагът.

Тоз, който иска друг в капан да улови,
най-често сам попада във капана.
И съжалявам аз, че и до днес, уви,
таз стара истина остава неразбрана.

Големи обещания, но що създаде той със своя ум?
Единствено и само шум.

От тайната товар не виждам по-голям
и мъчно дамите го носят май, горките,
дори в такива случаи аз знам
безброй мъже приличат на жените.

Ах, верният другар е много скъпо нещо!
Той знае да чете в сърцето ти дори:
не става нужда да му казваш ти
какво желаеш и какво си патил.

От люде тихи бой се всеки път,
а другите не са опасни.

Да, има ги такива, боята си менят
според каквото трябва им в момента.
И в дявола, и в Бога се кълнат,
за краля си, а после и за президента.

Да смята всеки, че е длъжен да помага!
Понякога джудже помага на гигант.

С търпение и време постига се това,
което само сила не успява да постига.

Човек на навика се подчинява
и как от него да се отървеш?
Робуваш му – къде каквото прави,
не можеш го преправи както щеш.
Със бич го пердаши, боди го с вила,
той, навикът запазва свойта сила,
дори и с меч не ще го разсечеш.
С което свикнеш – господар ти става,
гони го през вратата, ако щеш,
ще влезе през прозореца тогава.

Когато нещо почваш, за края му мисли.

Рече ли нежен да е грубиянът,
с галантността си ще напакости.

Та значи колкото и сладко да е да си отмъстиш,
не струва то прескъпо да платиш.

Понякога речеш да се спасиш
от нещо лошо, а пък се получи –
та още пò на лошо връхлетиш.

С нещастниците никога недей се подиграва:
та кой е сигурен, че ще е все щастлив?

А смелостта излиза на открито,
когато във лицето ти дъхти опасността.

А всеки трябва да избира,
с кого да бъде милостив.
До сетния си миг злоблив
неблагодарникът така си и отива.

Та… да не бъдем много придирчиви.
Непридирчивият до свойта цел отива.
Които най-пробират, не хващат нищо те –
пазете се такива да не сте.

Да – има ги такива – така се суетят,
където работа и грижи има,
за да изглеждат още по-необходими –
а всъщност само са досадни… що ли ги търпят?

Самотен, недодялан, навъсен, мълчалив,
живееше мечок в планинските дъбрави.
От хората далеч, той беше станал див –
при самота това и със човека става.

Опасно нещо е приятелят глупак –
за предпочитане е умен враг.

Далече от очите – далече от сърцето;
така е и при любовта.

Не се сърди на другите, загдето ти си спал,
а междувременно е станала беля.

И нашият, и вашият живот е краткотраен,
кой повече ще гледа към небето – не се знае.
Мигът не гарантира с нищо следващия миг.
И все пак вярно е: животът е велик.

Ти от безумния как би се отървал?
Със бой? Но ако слаб си, май не бива.
С друг силен гледай да го спречкаш ти,
той вместо тебе ще го усмири.

Роден на 8 юли 1621 г. във френския град Шато Тиери в областта Шампан, Жан дьо Лафонтен следва богословие и право в Париж, но повече се интересува от литература. Литературната му дейност започва късно, на 37 години.

Своето истинско призвание Лафонтен намира като баснописец.

Жан дьо Лафонтен пише истории за животни, в които се казват много истини за хората – за техните недостатъци и честолюбиви желания, за глупавите положения, в които нерядко изпадат.

Чрез басните той разкрива порочните нрави на своята съвременност: лицемерието, ласкателството, егоизма, глупостта, страхливостта, гордостта. По тази причина духовенството забранява приказките на Лафонтен да се публикуват във Франция, но за сметка на това те са отпечатани в Холандия.

Кралят също не е доволен от него и му казва, че ще върне благосклонността си, ако той промени начина си на писане. Поетът избира баснята с цел за обучаването на престолонаследника. Неговите басни са събрани в дванадесет книги, писани в продължение на повече от двадесет години.

През 1684 г. става член на Френската академия. Известно време Лафонтен се интересува от философия, но през последните години от живота си отново се обръща към религията. Под влияние на свой свещеник дори изгаря своя пиеса.

До нас са стигнали романът „Любовта на Психея и Купидон“, комедиите „Евнух“ и „Раготен“, оди, както и безсмъртните му басни, събрани в 12 тома.

На 13 април 1695 г., на 73 години, Жан дьо Лафонтен завършва земния си път. Днес, три столетия след неговата смърт, басните му са преведени на много езици и разнасят славата му по целия свят.