.

„Трябва да стъпим на самочувствието си на древен, силен и културен народ и да не пропуснем шанса отново да бъдем такъв.“

Професор Кирил Топалов е роден през 1943 г. в София. Дълги години преподава български език и литература в български, френски и гръцки университети. Бил е директор на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Носител е на най-високи държавни ордени на Ватикана (2016), Суверенния Малтийски орден (2017) и Черна Гора (2016). Почетен гражданин е на Атина и София.

Автор е на много научни изследвания, на 4 книги с разкази, на 11 романа, повечето многократно издавани. Някои от тях са филмирани – „Бъди благословена“, „Не се сърди, Човече“, „Бягай… Обичам те“.

Автор е на множество пиеси, поставяни на български и чуждестранни сцени.

Писател, драматург, киносценарист, литературен историк и критик, преводач, дипломат и общественик – проф. Кирил Топалов е не само изтъкнат творец, но и значима личност, допринесла за развитието на българската култура и общество.

Неговото творчество и дейност оставят трайна следа в духовния живот на България.

Още старобългарският писател е казал: „Голи са без книги народите“.

Защото общуването с книгата е интимен акт – ти я държиш в ръцете си, галиш я, обичаш я, можеш понякога дори и да ѝ се разгневиш, но никога не можеш без нея. Тоест можеш, но не е здравословно за теб.

Все повече са хората, които признават, че от години не са прочели нито една книга, четат само спортните рубрики на вестниците или гледат телевизионни шоута.

Как тогава ще знаят какво е било преди двайсет, трийсет или петдесет години?

С времето лошото се забравя и не е случайно, че все повече хора от нечетящите са готови да ти кажат: „Ах, колко спокоен е бил животът някога!“. Спокоен ли?

В Съюза на писателите идваше всеки ден нощният бюлетин на МВР, беше за началниците само, но понякога се случваше и на някои от простосмъртните да надзърнат вътре. Когато за първи път прочетох този бюлетин, аз помислих, че живея в Чикаго, тогава този град бе определян като символ на престъпността в Америка.

В София всяка нощ са се вършили страшни престъпления, но нищо не се съобщаваше. И всички живееха със съзнанието, че се намираме в една Аркадия.

Е, вярно, могат да те пратят на лагер, ама ако си затваряш устата и не говориш политически вицове, може и да не те пратят.

Да, не е било чак така както е сега, защото диктатурата винаги въвежда несравнимо по-строг ред. Наказвайки те жестоко за дребни неща, тя ти дава урок и формира страх у останалите.

Диктатурата искаше да ти покаже, че не можеш да правиш нищо скрито от нея. Тя вижда навсякъде, чува всичко и ти не можеш да се скриеш.

Това те „възпитава“ и си казваш – аха, значи всичко се вижда, всичко се знае, да си налягам парцалите, да не се зъбя на системата.

Но това не беше „грижа за човека“, а защита на речената система, беше педагогика на насилието и тежките наказания, които се налагаха, имаха известно превантивно значение.

Съвременникът ни е човек на кръстопът.

Той половин век беше лишен от свобода, но сега тя му се оказва ненужна, той прилича на корабокрушенец, който, прекарвайки на самотен сал много години, за да оцелее, постепенно е нагодил организма си да пие по някакъв противоестествен начин солената морска вода и да яде сурова риба, която почти сама е изскачала на сала му.

Достигането до някакъв бряг или спасителен кораб може да стресира почти гибелно и стомашно-ензимно-преработващата, и духовно-ценностната му система.

Казано с други думи, за дълго и умело обработваното по определен начин мислене пълната с отговорности и рискове свобода е несравнимо и вероятно в някаква степен естествено по-лоша от уюта на стадно осигуреното робство.

За мен това е главната тема за човека на времето.