.
Полският писател Владислав Гжегорчик е признат майстор на афоризмите, а дали е така, преценете сами!
Всяко нещо си има свой залез. Само нощта приключва със зората.
Силните действат с ръцете, мъдрите – с ума, а хитрите – с някой друг.
Ако нямаше памет, животът би бил невъзможен; ако нямаше забравяне, животът би бил непоносим.
Там, където свършва искреността, започва самотата.
Чудесата се случват само в детството.
Мечта – това е замък, който съществува дотогава, докато не започнеш да го строиш.
За ненавиждащите се един друг истината е способна да роди хиляди видове лъжи.
Съдбата е пристрастна: тя обича тези, които и без това всички обичат.
Старите познанства и старото приятелство се появяват само в младостта.
Нашето детство помнят нашите старци, нашата старост – нашите деца. Самите ние помним само няколко момента.
Колкото по-малко аргументи, толкова повече аргументация.
Дори Дявола в ада би искал да има вежливи и послушни ангели.
Неприятностите не чакат на опашка – те идват наведнъж.
Уви, бъдещето никога не идва – около нас винаги е настояще.
Времето отнема повече от всеки, но дава всичко.
Хората са готови да завиждат даже и на красиви погребения.
Себе си ние лъжем за нашите потребности, останалите – за нашите възможности.
Дните и месеците възкръсват, но годините умират завинаги.
Единствената мярка на времето се явява паметта.
Само слабостта не прощава, само безсилието не забравя.
Идеите първоначално търпят морално банкрутство, а след това – финансово.
Проблемите могат да ни дадат ум, но никога мъдрост.
В празна глава влиза всичко, а излиза още повече.
За слепия всяка цел е право напред.
Проблемите се зараждат бавно, но се размножават бързо.
По-голямото зло винаги се крие зад по-малко.
Парадокс – това са два края на една истина.
Забравянето е да чистиш Авгиевите обори на паметта.
До средата на живота съдбата ни влачи, а след това – само подканва.
Старост – единственото, което всеки очаква и от което всеки се изумява.
Само младостта получава повече, отколкото дава.
