.

Любовта е основният закон на силата, която наричаме Бог. Когато се научим да обичаме и обвържем това с мъдростта, тогава сме съвършени.

Докато сме на земята нашата задача – смисълът на живота ни – се състои в това да се научим да обичаме.

Не става въпрос само за любовта към един партньор, а за всеобхватната любов, която не изключва никого и нищо, за да се превърнем по този начин в пратеник на любовта Му.

Да обичаш означава също да използваш възможността да бъдеш шанс за другите.

Да си влюбен и истинската любов са толкова различни като цвета и плода. Ако вече съществува плод, то цветът е изчезнал.

Любовта означава да приемем с разбиране и осъзнато недостатъците.

Любовта не е външна проява, а основна промяна на нашето битие.

В любовта винаги срещаме точно партньора, който съответства на самите нас.

Според закона за резонанса можем да привлечем само такъв партньор.

Често търсим любовта в едно партньорство само поради това, че не сме способни да обичаме сами себе си.

Съзнателно или несъзнателно всеки от нас е изградил идеален идеална представа за самия себе си и по тази причина не приема различно от това свое съществувание.

Тъй като светът извън нас е само отражение на света вътре в нас, по този начин човек отхвърля и света около себе си.

Идеалният образ е цел, а една цел можем да постигнем само като поемем на път.

Отхвърлянето на собствената битност съответства на нашето усещане, че божественият замисъл за нас е друг, но ще станем други само като се променим.

Имаме този шанс във всеки момент, но можем да го използваме само, ако първо се приемем и обичаме такива, каквито сме.

Да обичаш друг човек означава да отдадеш себе си, да искаш и пожелаваш за другия най-доброто, без за това да очакваш нещо в замяна.

Любовта иска да дава и се осъществява чрез даването.

Любовта е радостта, която изпитваме, мислейки за любимия човек или радостта от неговото присъствие.

Радостта да бъдем близо до него, да му се радваме и да намерим осъществяване в нещата, които вършим заедно.

Да обичаш означава да се разкриеш, да допуснеш другия вътре в себе си, да взима участие в това, което те вълнува, да споделяш самия себе си, да искаш да делиш с любимия всичко.

Да обичаш означава да допринасяш с радост за доброто на другия и той изцяло да може да разчита на теб, което допринася и за твоето собствено развитие.

Често казваме: „Обичам те“ и при това всъщност искаме да кажем: „Имам нужда от теб“ или „Не ме напускай“. Това само показва, че все още не сме почувствали истинска любов.

Предпоставката за това е да започнем да обичаме сами себе си, да се приемем безрезервно такива, каквито сме, да кажем „да” на нашата битност. Това води до това, че и когато сме сами също сме щастливи и доволни.

Тогава критиката от страна на другите повече не ни засяга болезнено и сме освободени от зависимостта от другия, тъй като докато имам нужда от другия, не съм наистина свободен.

Ако сами се освободим от страха да не ни изоставят, сме способни да дадем повече свобода и на нашия партньор.

Едва тогава е възможна истинска любов, тъй като любовта не може да обсебва и да задържа някого насила.

Опитаме ли да го сторим, тя умира. Това, което остава след нея е навикът.

Ние се усещаме привлечени от някого, ако си приличаме по нещо, защото така намираме потвърждение на нашата битност.

Но и противоположности се привличат, когато се допълват взаимно.

Имаме нужда и привличаме това, което ни прави цялостни.

Може следователно да се каже, че основоположните прилики в една връзка изграждат основата, допълващите се взаимно различия й придават обаяние.

На влюбеността са присъщи ревност и крайни колебания в настроението, които изискват отклик на чувствата и поради това изглежда за страничните наблюдатели твърде егоистична.

Влюбеността може да бъде за обичания много притесняваща, изискваща и дори задушаваща, претендираща за непрекъснати доказателства за любов.

Влюбеният иска да притежава обичания, да го има единствено за себе си, влюбеният е зависим.

Докато обаче в любовта съществува зависимост в каквато и да било форма, връзката е натоварваща.

В любовта изпитвам сърдечното желание другият да е щастлив и съм готов да направя всичко за това.

Да му дам време, ако има нужда от време.

Да му дам внимание, ако има нужда от внимание.

И свобода, ако има нужда от свобода.

В любовта не очаквам непременно отклик на чувствата, а постъпвам така от нежна симпатия, от уважение и респект, дори от възхищение.

Мога да обичам освен него и други хора и му признавам същото право.

Емоционално не съм зависим от реакциите на другия, тъй като го обичам независимо то това, дали той отвръща на чувствата ми.

Изкуство ли е любовта?

Повечето хора вярват, че любовта е въпрос на случайност. Нещо, което се случва, ако просто имаш късмет. 

Ако обаче любовта е изкуство, то тя изисква познаване на зависимостите и готовност да се направи необходимото. 

На първо място е проблемът, че повечето хора се интересуват само от тази част на любовта, която сами получават.

Те искат преди всичко те самите да бъдат обичани и по-малко ги е грижа за собствената им способност да обичат.

Много хора са също така на мнение, че няма какво толкова да се учи, тъй като любовта зависи от обекта, а не от собствената способност да обичаш.

„Ако само срещна подходящия партньор, то тогава любовта ще дойде от само себе си“ – мислят те.

Те забравят, че любовта е както даване, така и вземане и че тя винаги започва с даването. В това се състои най-голямата тайна на любовта.

Идеалното партньорство

Всеки човек търси идеалния партньор, и само малко хора вярват, че са го намерили.

Идеалният партньор, партньора на душата е този, чрез който и двамата могат да се развиват по най-добрия начин.

Това не е само свързването между двама души, а свързването на две души, със всички произтичащи от това следствия за съвместния живот и за любовта.

С моя партньор на душата се срещам на нивото на душата, отвъд всякакви роли и очаквания.

Той се превръща за мен в „двери към вътрешния рай”, в път към моята собствена цялостност.

Обичам го такъв, какъвто е, а не какъвто трябва да бъде според мнението ми.

Целта на партньорството на душите е да стана себе си и да дам свободата на другия да стори същото, помагайки му да се освободи от робството на погрешните модели на мислене и чувствата, породени от очакванията и ролите в представите ни.

С него живея в атмосфера на свобода и доверие, които всъщност правят възможна истинската любов.

С партньора по душа изживяваме любов, която дава свобода и създава простор за развитието и на двете страни. Тя е път към намирането и следването на собствената истина.

Свободата е възможна също и без любовта на партньор. Без свобода обаче любовта не е възможна.

Това означава не само да дадеш на другия пълна свобода, а и сам да останеш свободен, без да имаш нужда от другия.

Едва тогава съм истински с него, защото искам, а не защото трябва!

Един мъж цял живот търсил идеалната партньорка. Станал богат и известен, но останал сам.

Когато вече бил остарял, един репортер го попитал, дали неговото търсене е приключило с неуспех и той казал: „Напротив, намерих я. Когато бях на 30 я срещнах. Но за съжаление и тя също търсеше идеалния партньор!”

Много от нас се чувстват така, както се е чувствал този мъж.

Търсим идеалния партньор и не забелязваме, че според закона за резонанса можем да привлечем идеалния партньор едва тогава, когато сами сме се превърнали в идеален партньор.

По този начин партньорът, с когото сме в момента, е точно идеалният, тъй като той ни изправя тъкмо пред тези уроци, които още трябва да усвоим, за да сме наистина идеален партньор.

Правим също и една друга грешка. Търсим любовта извън нас – искаме да бъдем обичани.

Несъзнателно копнеем по ситуацията от нашето детство, когато са ни обичали такива, каквито сме били.

Били сме обгрижвани и сме се чувствали защитени.

Разбираемо е , че искаме да продължаваме да изживяваме това усещане на обич и защитеност.

Но мога да получа само толкова любов, колкото сам давам.

Любовта на майката е била само нещо като „аванс”, предплата от страна на живота, който като възрастен трябва да изплатя обратно, тъй като мога да пожъна само това, което съм посял.

Любовта е като самотна планинска хижа; човек намира там само това, което сам е донесъл.

Следователно нека приключим с грешката да се интересуваме само от тази част от любовта, която получаваме, и започнем самите ние да даваме любов, да се осъществяваме като обичаме, да се превърнем сами в истински обичащи.

из „Духовните закони на живота“