.

Американските писатели Уокър Пърси и Фланъри О’Конър преди време ни обясниха странния феномен за това как „толерантността без истина води до газовите камери“ и това, което се опитваха безрезултатно да набият в дебелите ни глави, е, че състрадание без истина е тирания.

Тирания ли е състраданието, неподкрепено от истината?

Както Родни Старк отбелязва във „Възходът на християнството“ , Римската империя е едно грубо, сурово и жестоко място за живеене. Жените са приравнени с предмети, децата се смятат за неразвити човешки същества. Робството, насилието, кръвопролитията и отмъщенията се смесват с огън, глад, мор и чума.

В разгара на ужаса християните спасяват изхвърлени бебета, презират абортите, обичат съпругите си, грижат се за болните, хранят умиращите и бедните. Състраданието е постигнато и води до революция в отношенията между хората.

В „Атеистични делюзии” Дейвид Бентли Харт разглежда концепцията за вроденото човешко достойнство. Християнското послание за мир и любов е поразителен поврат в историята на човечеството, тъй като Божият Син приема човешка форма и изкупува човешките грехове.

С Христовото възкресение в света навлиза забележителна и немислима по-рано истина, която просветлява човеците и заявява, че всеки един от нас притежава вродена непреходна стойност.

В резултат на това робството в крайна сметка бива преустановено, децата започват да се третират като съкровища, а жените се считат за равни.

Революцията продължава, докато аристокрацията и властта, получавана по рождение, в крайна сметка губят своите позиции.

Движенията за граждански права призовават за свобода, братство и равенство за всички.

Сега, две хиляди години по-късно, състраданието и съпричастността са влезли в генетичния код на човечеството. Всички разбират, че войната е лоша. Защитата на бедните и гладните е все по-важна тема, а помагането на страдащите е задължение на всеки.

Трябва да бъдем мили, толерантни към всичко и всички и вечно състрадателни.

Чужденците трябва да бъдат добре дошли. На престъпниците трябва да се прости. Милостта триумфира и толерантността побеждава всичко.

Всички със сигурност трябва да бъдат доволни от този триумф на състраданието, но все повече и повече се сблъскваме с един необичаен проблем: то отслабва.

Триумфът на състраданието е толкова пълен и всеобхватен, толкова задъжителен, че се превъръща в тирания.

Така например, една от хитростите на хoмocексуалните активисти е да представят кампанията си като борба против насилието. Не представляват ли и училищните кампании за борба с тормоза едно прикритие на идеята за пълно хомocексуално приемане?

Тези, които имат основателни причини да се противопоставят на хомocексуалните кампании, биват очернени като насилници и xoмoфоби. По този начин състраданието към тези, които са тормозени, се превръща в кампания за приемане на хомocексуалността и всеки, който се осмели да се противопоставя, ще бъде заклеймен с думите: „Как можете да бъдете срещу кампания, която се противопоставя на насилието и подкрепя горките деца, подложени на училищен тормоз!?“

Всеки, който счита, че изповядва Христовата вяра, би замълчал. Как наистина някой, който следва Христовите послания, може да се противопостави на кампания срещу насилието?

Същата техника може да се използва срещу почти всичко от усвоилите този „трик“. 

Смятате ли, че имиграцията трябва да бъде разумно модерирана, като приема нуждаещите се, но проверява възможните терористи? Който изрече това, бива заклеймен с: „Толкова жестоко! Толкова безсърдечно! Как можеш да отхвърлиш тези бедни бездомни бежанци! И вие се наричате християнин! ”

Смятате ли, че нероденото дете заслужава правото да живее и отнемането на това негово право е престъпление? – „Как можете да откажете на една жена правото на избор, нима сте толкова безмилостно осъдителен?“

Не е ли това един вид релативизъм. Съпричастност, неподкрепена от истина, милост без справедливост и състрадание без морал или смисъл.

Това вече не е триумфът на състраданието, а неговото потисничество и крайният резултат ще бъде буквална тирания.

Известна е фразата на Бенедикт XVI, че „диктатурата на релативизма“, ще доведе до политическа диктатура, защото човешките същества не могат да живеят много дълго в анархията на безграничното и безразборно състрадание.

В крайна сметка, махалото ще се завърти назад. Хората ще изискват справедливост и ако сме смятали състраданието без истина за лошо, „справедливостта” без истина няма да бъде нищо повече от прилагането на груба сила.

автор: Дуайт Лонгенекер