.

И днес наричат Георги Калоянчев некоронования Цар на Сатиричния театър.

Повече от 60 години той е любим актьор на поне три поколения зрители. Обсипван е с почести и уважение. Всички сме плакали и сме се смели с него.

От възторг, умиление и каквото се сещате. Обичният Кала наистина е царят на смеха и това го знае всеки българин.

Големият актьор е роден в Бургас и цял живот семейството стои здраво зад него.

Първо родителите му, а след това съпругата и децата му. Георги Калоянчев става артист, въпреки волята на майка си.

Тази нежна жена, нисичка, с голям бюст удивително прилича на съпругата му Валя.

И той е влюбен в нея – като дете обича да се гушка, а тя го боготвори. Всъщност той наследява нейната артистичност.

Казва му: „Гошо, кога ще ме заведеш в Радиото да им попея?”. Брат му е приет икономика в София, но тайничко се записва в един работнически театър.

Майка му се възмущава, но когато Гошо става артист, казва: „И 11 деца да имам, пак артисти ще ги направя.” Винаги пристига в театъра да го гледа, а след това стои във фоайето разплакана. За нея няма по-голям актьор от него – нито Парцала, нито Стояна могат да се мерят с него.

Докато работи при баща си в млекарницата в Бургас, обича да отваря чекмеджето и да вади левчета. Събира всички деца от махалата и ги води в сладкарницата при бай Алито.

Един ден Алито вика баща му много загрижен. Защо така глезят момчето? Всеки ден черпи приятелчета. Откъде толкоз пари? На другия ден баща му го оставя пак на касата. Накрая сметката, естествено не излиза.

И вместо да набие сина си, той заплаква. Тези сълзи Калата помни цял живот. И така възпитава и синовете си. Да разчитат на труда си.

През 1952 г. се снима в първия си филм. Получава хонорар от 100 хил. лева. Още е студент, но веднага изпраща на родителите си 20 хил. лева. Майка му се уплашва. Тръгнал е по лош път. И право в София. Да му върне парите. Камък й пада от сърцето, като й обяснява.

Любимите му жени в живота, както той обича да казва, са майка му, жена му, внучката му. Но винаги една малка везничка е клонила към майка му.

Жени се за Валя без родителите си. Младата двойка живее при нейните родители в стара къща. Майка му идва на гости. През лятото жена му и бълдъзата ходят по комбинезони, а бажаданакът, спортист – по потник. По някое време майка му го издърпва настрани: „Георги, в тая къща, мамо, кой кого… не се знае.”

Валя остава любовта на живота му. Когато се запознават с нея, тя е ученичка в гимназията. Така, ама Калата се залюбва с една актриса. А тя тръгнала с него, за да я ревнува годеникът й. Валя е много красива, с буйни коси. И веднага му задава ребром въпроса: „Кога ще се оженим?“. „Днес какво е, събота ли? В сряда се женим!”.

Гец им става кум. Гостите си черпят с голяма тенджера със сарми. Цял живот г-жа Калоянчева се грижи неотлъчно за него. И той по право, великият комик, й отрежда централно място в живота си.

Защото благодарение на спокойствието в дома си, актьорът изиграва стотици роли в театъра и киното. От „Утро над родината” през „Езоп” и „Инспекторът и нощта”, за да завърши почти края на пътя си в седмото изкуство като Ганю Балкански.

с Валя – цял живот

Калата липсва на всички ни. Колегите му в Сатиричния театър твърдят, че с него си е отишла цяла епоха – добра, лоша, но е епохата на Калоянчев.

Монологът на един артист:

Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят, къде има повече цвете и прашец. А ние, людете, твари уж умни и разумни, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбирание и топлинка.

А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, ако проумеем пропилената на това неписано ръг насам, ръг натам, ако си спомним, че тичащият человек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори и влюбените, когато се целуват, се спират на място.

Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни.

Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен?!?

Нищо подобно, млади хора! У мене няма боязън!

В тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това? А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек…

Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие.

Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от светове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ!

Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас.

Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!

Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба…”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам.

Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звъни понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко, или веселичко, си спомните за оня стар господин…